Кен Фолет - Устоите на Земята (Част първа)

Изгледа подозрително Реган. Не беше възможно да е знаела какво ще говори Хенри с краля. Възможно беше да е права. От друга страна, можеше просто да се опитва да го въвлече в неприятност. Щеше да спечели всичко от един спор между Филип и Уейлрън в този момент.

— Уейлрън е епископът… трябва му катедрала.

— Много неща му трябват — вметна тя. Зазвуча не толкова злонамерено и по-човешки, когато започна да се аргументира, но на Филип все още му беше трудно да задържи задълго погледа си върху нея. — За някои епископи една хубава катедрала би била първа по важност. За Уейлрън съществуват други по-необходими неща. Все едно, ако той държи връзките на кесията, ще може да ви подхвърля милостиво толкова, колкото му харесва. На вас и на строителите ви.

Филип осъзна, че поне за това бе права. Ако Уейлрън събираше рентите, естествено щеше да задържа част за своите разходи. Той сам щеше да може да определи каква да е тази част. Нищо нямаше да може да го спре да отклони средства за цели, които нямат нищо общо с катедралата, ако решеше така. И в началото на месеца Филип така и нямаше да знае дали ще да може да плати на строителите си в края му.

Нямаше никакво съмнение, че би било по-добре, ако приоратът владееше земите. Но Филип беше сигурен, че Уейлрън ще се възпротиви на идеята, а епископ Хенри ще го подкрепи. Тогава единствената му надежда щеше да е да се обърне към краля. Който щом разбереше, че клириците са разделени, можеше да реши проблема, като даде графството на Пърси Хамли.

Точно това искаше Реган, разбира се.

Филип поклати глава.

— Ако Уейлрън се опитва да ме измами, защо изобщо ме доведе тук? Можеше да дойде сам и да отправи същото искане.

Тя кимна.

— Можеше. Но кралят можеше да се запита доколко искрен е Уейлрън, заявявайки, че иска графството, за да може да построи катедрала. Вие приспахте всички подозрения, които Стивън можеше да има, като се явихте тук в подкрепа на претенцията на Уейлрън. — Тонът й отново стана презрителен. — И изглеждате толкова жалък в мръсното си расо, че кралят ви съжалява. Не, Уейлрън постъпи много умно, като ви доведе тук.

Филип имаше ужасното чувство, че може би е права, но не искаше да го признае.

— Вие просто искате графството за своя съпруг — промълви той.

— Ако мога да ви покажа доказателство, бихте ли пътувал половин ден, за да го видите?

Последното, което Филип искаше, бе да се въвлече в кроежите на Реган Хамли. Но трябваше да разбере доколко твърдението й беше вярно. Отвърна с неохота:

— Да, ще пътувам половин ден.

— Утре?

— Да.

— Бъдете готов призори.

Този, който чакаше Филип във външния двор на следващата сутрин, докато монасите подемаха утренята, се оказа Уилям Хамли, синът на Пърси и Реган. Двамата напуснаха Уинчестър през Западната порта, след което веднага завиха на север по улица Ателинг. Палатът на епископ Уейлрън беше в тази посока, досети се Филип, и беше на около половин ден езда. Значи отиваха натам. Но защо? Беше силно подозрителен. Решил бе много да внимава да не го подведат. Хамли като нищо можеха да се опитват да го използват. Започна да размишлява как. Възможно бе Уейлрън да притежава някакъв документ, който Хамли искаха да видят или дори откраднат — някакъв едикт или вула. Младият лорд Уилям би могъл да каже на слугите на епископа, че двамата са дошли, за да вземат документа, а те биха му повярвали, защото Филип беше с него. Уилям лесно можеше да извади някаква подобна малка хитрина от ръкава си. Трябваше да бъде нащрек.

Беше мрачна сива сутрин и валеше ситен дъжд. Уилям наложи бърз бяг за първите няколко мили, а после забави до ходом, за да отпочинат конете. По някое време заговори:

— Значи, монаше, искаш да ми вземеш графството.

Филип се стъписа от враждебния му тон. Не бе направил нищо, за да го заслужи и възнегодува. Заради това отговорът му бе рязък:

— От тебе? Ти няма да го получиш, момче. Аз бих могъл да го получа или баща ти, или епископ Уейлрън. Но никой не е молил краля да го даде на теб. Самата идея е смешна.

— Аз ще го наследя.

— Ще видим. — Филип реши, че няма смисъл да се кара с Уилям. — Не искам да ви навредя. Искам просто да построя нова катедрала.

— Тогава вземете нечие друго графство — начумери се младежът. — Защо винаги се заяждат с нас?

В гласа на момчето имаше много горчивина, забеляза приорът.

— Наистина ли винаги се заяждат с вас?

— Човек би помислил, че ще се поучат от случилото се с Бартоломю. Той оскърби фамилията ми и ето го къде е сега.