Кен Фолет - Устоите на Земята (Част първа)

Замъкът заемаше югозападния ъгъл на града. Западната и южната стени бяха част от градската стена. Но стените откъм задната страна на замъка бяха не по-малко високи и здрави от външните, сякаш кралят се нуждаеше от защита срещу гражданите толкова, колкото и от външния свят.

Влязоха през нисък проход в стената и веднага се озоваха пред внушителна цитадела, господстваща в този край на двора на замъка. Представляваше масивна четвъртита кула. Филип преброи тесните прозорци амбразури и прецени, че трябваше да има четири етажа. Както обикновено, наземният етаж служеше за складови помещения, а външно стълбище водеше до входа на горния етаж. Двама стражи в подножието на стълбището се поклониха, щом Хенри премина между тях.

Влязоха в залата. Имаше рогозки по пода, места за сядане в ниши в стените, няколко дървени скамейки и камина. В един ъгъл двама войници пазеха вградено в стената стълбище, водещо нагоре. Единият срещна погледа на епископ Хенри, кимна и се качи по стъпалата, сигурно за да съобщи на краля, че брат му чака долу.

Филип беше замаян от притеснение. Цялото му бъдеще можеше да се реши в следващите няколко минути. Съжаляваше, че не се чувства много сигурен в съюзниците си. Съжаляваше, че не бе прекарал ранното утро в молитви за успех, вместо да обикаля из Уинчестър. Съжаляваше, че не бе облякъл чисто расо.

В стаята имаше около двайсет-трийсет души, повечето мъже. Като че ли бяха смесица от рицари, свещеници и заможни граждани. Изведнъж Филип се стъписа изненадан: там край огъня стоеше Пърси Хамли и говореше с една жена и младеж. Какво правеше той тук? Хората, с които разговаряше, бяха грозната му жена и противният му син. Всъщност те бяха съучастниците на Уейлрън в провалянето на Бартоломю и едва ли беше съвпадение, че са тук точно днес. Зачуди се дали Бигод ги беше очаквал.

— Виждате ли… — заговори той на епископа.

— Виждам ги — сопна се той, видимо недоволен.

В присъствието им имаше нещо злокобно, въпреки че не можеше да определи точно защо. Филип ги огледа. Бащата и синът си приличаха: едри, плещести мъже с жълтеникава коса и намръщени лица. Жената бе като някой от демоните, които мъчат грешници на рисунките за ада. Постоянно опипваше раните на лицето си и костеливите й ръце се движеха неспокойно. Носеше жълта рокля, която я правеше още по-грозна. Пристъпяше от крак на крак и непрекъснато оглеждаше залата. Срещна погледа му и бързо извърна очи настрани.

Епископ Хенри обикаляше наоколо, поздравяваше хората, които познаваше и благославяше тези, които не познаваше, но изглежда държеше стълбището под око. Щом стражът отново слезе, епископът погледна към него, видя, че мъжът му кимна и прекъсна разговора си по средата на изречението.

Уейлрън последва Хенри нагоре по стъпалата и Филип тръгна след тях, със сърце в гърлото.

Помещението на горния етаж беше със същите размери и форма като входната зала, но обликът бе съвсем друг. Имаше стенни пана и овчи кожи, разстлани по излъсканите дъски на пода. Огънят гореше буйно и залата бе осветена ярко от десетките свещи. Близо до вратата имаше дъбова маса с пера, мастило и купчина листи от велен за писма, а зад нея седеше писар, готов да се заеме с диктовката на краля. Той самият седеше край камината в голям дървен и покрит с кожа стол.

Първото нещо, което Филип забеляза бе, че не носеше корона. Беше облечен в порфирна туника върху кожен клин, сякаш се канеше скоро да яхне коня. В нозете му лежаха две големи ловни кучета, досущ като придворни любимци. Приличаше на брат си, епископ Хенри, но чертите на Стивън бяха по-фини, което го правеше по-чаровен. Косата му бе буйна и светлокафява. Погледът в очите му обаче бе също толкова проницателен. Седеше с изправен гръб в големия си стол — Филип предположи, че беше трон — и изглеждаше отпуснат, изпънал крака и с лакти на облегалките, но въпреки стойката му в залата витаеше напрежение. Кралят беше единственият спокоен.

Докато епископите и Филип влизаха, един едър мъж в скъпи одежди напускаше. Той кимна фамилиарно на епископ Хенри, без да обръща внимание на Уейлрън. „Сигурно е някой влиятелен барон“, помисли си приорът.

Епископ Хенри се приближи до краля, поклони се и рече:

— Добро утро, Стивън.

— Още не съм видял копелдака Ранулф — рече крал Стивън. — Ако не ми се яви скоро, пръстите ще му отрежа.

— Днес-утре ще дойде, обещавам ти — отвърна Хенри. — Но може би все пак трябва да му отрежеш пръстите.

Филип нямаше представа кой е Ранулф, нито защо искаше кралят да го види. Но остана с впечатлението, че макар Стивън да бе недоволен, нямаше сериозно намерение да осакатява човека.