Кен Фолет - Устоите на Земята (Част първа)

Въздъхна. Утринта бе изпълнена с толкова живи образи: направените от човек потоци, плъховете в касапските дюкяни, купищата новоизсечени сребърници, а после и голотията на жената. Знаеше, че още дълго време тези картини щяха да смущават размислите му.

Влезе в катедралата. Чувстваше се твърде омърсен, за да коленичи и да се моли, но самото преминаване, докато излезе през южната врата, донякъде го пречисти. Прекоси приората и отиде до епископския палат.

Наземният етаж представляваше параклис. Филип се качи по стълбището към залата и пристъпи вътре. До вратата имаше малка група слуги и млади духовници, прави или насядали на пейка до стената. В другия край на помещението Уейлрън и епископ Хенри седяха на маса. Един стюард го спря и му каза:

— Епископите закусват. — Тонът му сякаш подсказваше, че Филип не може да се види с тях.

— Ще отида при тях на масата.

— По-добре е да изчакате.

Филип реши, че стюардът го е взел за обикновен монах.

— Аз съм приорът на Кингсбридж.

Стюардът сви рамене и се отдръпна.

Филип се приближи до масата. Епископ Хенри седеше в челото, с Уейлрън от дясната му страна. Хенри беше нисък мъж с широки рамене и свадлива физиономия. Беше някъде на възрастта на Уейлрън, година-две по-голям от Филип, на около трийсет. Но за разлика от мъртвешки бледата кожа на Уейлрън и кокалестата фигура на Филип, имаше налятото тяло на човек, обичащ да си угажда с ядене. Очите му бяха живи и умни, а лицето — стегнато в израз на твърда решимост. Като най-младият от четирима братя, вероятно му се беше налагало да се бори за всичко през целия си живот. Филип се изненада, като видя, че главата на Хенри е обръсната — знак, че по някое време е дал монашеския обет и че все още се смята за монах. Не носеше обаче домотканото расо. Всъщност беше облечен в най-пищната туника, ушита от порфирна коприна. Уейлрън носеше безукорно бяла ленена риза под обичайната си черна туника и Филип разбра, че и двамата се бяха облекли за аудиенцията си с краля. Ядяха студено телешко и пиеха червено вино. Филип беше огладнял след разходката и устата му се напълни със слюнка.

Уейлрън вдигна глава, видя го и на лицето му пробяга леко раздразнение.

— Добро утро — поздрави Филип.

— Това е моят приор — каза Уейлрън на Хенри.

Не му допадаше много да го описват като приор на Уейлрън. Представи се:

— Филип от Гуинед, приор на Кингсбридж, ваше преподобие.

Очакваше да целуне отрупаната с пръстени ръка на епископа, но Хенри само кимна.

— Чудесно. — И захапа нов къс телешко.

Филип се почувства доста неловко. Нямаше ли да го поканят да седне с тях?

— Ще се видим след малко, Филип — рече Уейлрън.

Разбра, че са го освободили. Обърна се унизен и се върна при групата до вратата. Стюардът, който се бе опитал да го върне, само се подсмихна с физиономия, която сякаш говореше „Нали ви казах.“ Филип застана встрани от другите. Изведнъж изпита срам заради зацапаното си кафяво расо, което беше носил ден и нощ от половин година. Бенедиктинските монаси често боядисваха одеждите си в черно, но в Кингсбридж се бяха отказали от това преди години, за да пестят пари. Филип винаги беше вярвал, че обличането в хубави дрехи е чиста суета, съвсем неуместна за който и да е Божи служител, колкото и висок да е санът му. Но сега разбра смисъла му. Може би нямаше да се отнесат с него така пренебрежително, ако беше дошъл облечен в коприна и кожа.

„О, добре“, помисли си той. „Един монах трябва да е смирен, тъй че това ще е добре за душата ми“.

Двамата епископи станаха от масата и дойдоха до вратата. Един слуга подаде на Хенри пурпурен халат, извезан с изящна бродерия и обшит с коприна. Докато го обличаше, Хенри каза:

— Днес не трябва да говориш много, Филип.

— Остави говоренето на нас — добави Уейлрън.

— Остави говоренето на мен — рече Хенри, с леко натъртване на „мен“. — Ако кралят ти зададе някой и друг въпрос, отговори простичко, без да се опитваш да разкрасяваш много фактите. Той ще разбере нуждата ви от нова църква без плач и хленчене от твоя страна.

Филип нямаше нужда да му се казва това. Хенри се държеше неприятно снизходително. Все пак кимна в съгласие и прикри негодуванието си.

— Време е да ходим — разпореди епископът. — Брат ми е ранобудник и сигурно бързо ще приключи дневните дела, а после ще иде на лов в Новия лес.

Излязоха. Един войник с меч на колана и бойна тояга в ръката закрачи пред Хенри, щом тръгнаха към Високата улица и след това — нагоре по хълма към Западната порта. Хората се отдръпваха встрани пред двамата епископи, но не и пред Филип, тъй че накрая закрачи зад тях. Тук и там някой помолваше за благословия и Хенри правеше кръстния знак във въздуха, без да спира. Малко преди портала възвиха и тръгнаха по дървения мост над рова на замъка. Макар да го бяха уверили, че няма да се наложи да говори много, стомахът му пърхаше от страх. Скоро щеше да се види с краля!