Кен Фолет - Устоите на Земята (Част първа)

— О, ти, невернико!

Филип го зяпна.

— Сериозно ли говориш?

— Напълно.

Въпреки скептицизма го обзе плаха надежда. Да можеше само да е истина! Но каза:

— Кралят се нуждае от военна поддръжка. Ще даде графството на някой, който може да води рицари в битка.

— Кралят дължи короната си на Църквата, а победата си над Бартоломю — на теб и мен. Рицарите не са единственото, от което се нуждае.

Уейлрън наистина говореше сериозно, увери се Филип. Възможно ли беше? Щеше ли кралят да отстъпи графство Шайринг на Църквата, за да финансира пресъграждането на катедралата в Кингсбридж? Трудно беше да се повярва, въпреки аргументите на Уейлрън. Но Филип не можеше да се отърве от мисълта колко чудесно щеше да е, да има камъка, дървения материал и парите, с които да плаща на майсторите, всичко това поднесено му на тепсия. И си спомни думите на Том Строителя, че можеше да наеме шейсет зидари и да довърши църквата за осем до десет години. Самата мисъл бе завладяваща.

— Но какво ще стане с бившия граф?

— Бартоломю е признал измяната си. Изобщо не е отрекъл заговора, но известно време е настоявал, че стореното не е държавна измяна, на основание на това, че Стивън бил узурпатор. Но кралският инквизитор най-накрая го е прекършил.

Филип потръпна и се постара да не мисли какво трябваше да са направили на Бартоломю, за да принудят този корав мъж да се предаде.

Изтласка тази мисъл от ума си.

— Графството Шайринг — промълви той на себе си. Беше невероятно амбициозно искане. Но идеята беше възбуждаща. Почувства се изпълнен с безразсъден оптимизъм.

Уейлрън погледна към небето.

— Да тръгваме. Кралят ни очаква вдругиден.

Уилям Хамли наблюдаваше внимателно двамата Божии служители от скривалището си зад бойниците на съседната кула. Познаваше ги. Високият, който приличаше на кос с острия си нос и черното си наметало, беше новият епископ на Кингсбридж. Дребният енергичен мъж с бръснатата глава и светлосините очи беше приор Филип. Чудеше се какво ли търсеха тук.

Беше видял как пристигна монахът, как огледа наоколо сякаш очакваше да види хора тук, след което влезе в цитаделата. Уилям нямаше как да разбере дали беше срещнал тримата, които я обитаваха — беше се задържал вътре съвсем замалко, а те можеше да са се скрили от него. Веднага след идването на епископа, Филип беше излязъл и двамата се бяха качили на кулата. Сега епископът сочеше с жест земята около замъка с някак собственическо високомерие. По стойката и жестовете им личеше, че епископът е въодушевен, а приорът — скептичен. Сигурен беше, че мътят някакъв заговор.

Той обаче не беше дошъл тук, за да проследи тях. Беше дошъл, за да следи Алиена.

Правеше го все по-често напоследък. Тя гнетеше мислите му непрекъснато и го спохождаха фантазии, в които я виждаше вързана и гола сред житно поле, или свита от страх и разтреперана като паленце в ъгъла на спалнята му, или изгубена в леса късно вечерта. В такива мигове просто му се налагаше да я види на живо. Потегляше към Ърлскасъл рано сутрин. Оставяше Уолтър, коняря си, да пази конете в гората, а той тръгваше през нивите към замъка. Прокрадваше се вътре и си намираше скривалище, откъдето да може да наблюдава цитаделата и горния двор. Понякога се налагаше да чака дълго, докато я види. Търпението му биваше подлагано на тежко изпитание, но мисълта да си тръгне отново, без дори да я е зърнал, бе непоносима, затова винаги оставаше. После, когато тя най-сетне се появеше, гърлото му пресъхваше и сърцето му започваше да бие по-учестено, а дланите му се навлажняваха. Често пъти тя биваше с брат си или с женствения им стюард, но понякога излизаше сама. Един следобед, лятото, когато я бе чакал от зори, тя бе отишла до кладенеца, извадила беше вода и си беше смъкнала дрехите, за да се измие. Само споменът за тази гледка го възпламеняваше непрекъснато. Имаше пищни, гордо изпъкнали гърди, които се раздвижваха сластно, щом вдигнеше ръцете си, за да натърка сапун в косата си. Цицките й бяха щръкнали възбуждащо, когато плисна студена вода върху себе си. Имаше изумително голямо храстче тъмни къдрави косми между краката си, а когато започна да се мие там, като търкаше енергично с насапунената си ръка, Уилям бе изгубил самообладание и еякулира в дрехите си.

Нищо толкова хубаво не беше се случило оттогава, а тя със сигурност нямаше да се мие през зимата, но бе имало по-малки наслади. Щом останеше сама, тя често пъти запяваше или дори си говореше. Уилям беше гледал как сресва косата си и танцува, или гони гълъби от крепостния вал като малко дете. Докато я наблюдаваше тайно, увлечена в тези дребни интимни неща, Уилям изпитваше чувство за власт над нея, чувство, което бе много приятно.