Кен Фолет - Устоите на Земята (Част първа)

— А вие кои сте? — попита той.

— Аз съм дъщерята на графа на Шайринг и името ми е Алиена.

„Дъщерята!“, помисли си Филип. „Не знаех, че все още живее тук“. Погледна момчето. Беше около петнайсетгодишно и приличаше на момичето, освен чипия нос и късата му коса. Приорът вдигна въпросително вежда към него.

— Аз съм Ричард, наследникът на графството — заяви момчето с дрезгавия юношески глас.

Мъжът зад Филип каза:

— А аз съм Матю, стюардът на замъка.

Тримата се бяха крили тук, откакто бяха пленили граф Бартоломю, разбра монахът. Стюардът се грижеше за децата — трябваше да разполага с хранителни запаси или скрити пари. Филип се обърна към момичето:

— Зная къде е баща ви, но майка ви?

— Тя умря преди много години.

Жегна го чувство за вина. Децата бяха пълни сираци и той отчасти бе отговорен за това.

— Но нямате ли роднини, които да се грижат за вас?

— Пазя замъка докато се върне баща ми — отвърна девойката.

Живееха в свят на фантазии, осъзна Филип. Тя се опитваше да живее все едно, че все още е от богата и властна фамилия. След като баща й беше затворен и в немилост, беше просто поредното момиче. Момчето не беше наследник на нищичко. Граф Бартоломю никога повече нямаше да се върне в този замък, освен ако кралят не решеше да го обеси именно тук. Съжали момичето, но донякъде също тъй се възхити на силата на волята й, която крепеше фантазията й и караше другите двама да я споделят. Помисли си, че би могла да бъде кралица.

Отвън се чу тропот на копита по дърво: няколко коня прехвърляха моста. Алиена запита:

— Защо сте дошъл тук?

— Просто среща — отвърна той. Обърна се и направи една стъпка към вратата. Матю беше на пътя му. За миг застанаха неподвижни, един срещу друг. Замръзнала картина с четиримата в стаята. Филип се зачуди дали щяха да го спрат да си иде. После стюардът се отдръпна встрани.

Излезе навън. Вдигна полата на расото си и бързо заслиза по витото стълбище. Когато стигна долу, чу стъпки зад себе си. Матю го догони.

— Не казвайте на никого, че сме тук.

Беше разбрал нелепото положение, в което се намираха.

— Колко дълго ще останете тук? — попита го монахът.

— Докато можем — отвърна стюардът.

— А когато се наложи да напуснете? Какво ще правите тогава?

— Не знам.

Филип кимна.

— Ще опазя тайната ви.

— Благодаря ви, отче.

Приорът прекоси прашната зала и излезе навън. Погледна надолу и видя епископ Уейлрън и още двама с него да спират конете си до неговия. Уейлрън носеше тежко наметало, обшито с черна кожа и черна кожена шапка. Вдигна нагоре светлите си очи.

— Милорд епископ — каза почтително Филип, докато слизаше по дървените стъпала. Образът на девицата все още беше жив в ума му и му се дощя да тръсне глава, за да го прогони.

Уейлрън слезе от коня си. Придружаваха го същите спътници като предния път, забеляза приорът: дякон Балдуин и войника. Кимна им, а след това коленичи и целуна ръката на Уейлрън.

Епископът прие резервирано почтителния жест. След миг отдръпна ръката си. Това, което обичаше, бе самата власт, а не капаните й.

— Сам ли си, Филип?

— Да. Приоратът е беден и за мен ескортът е ненужен разход. Докато бях приор на „Свети Джон в леса“ никога нямах придружители, а още съм жив.

Уейлрън сви рамене.

— Ела с мен. Искам да ти покажа нещо.

Закрачи през двора към най-близката кула. Филип го последва. Уейлрън влезе през ниския вход в подножието на кулата и се заизкачва по стълбището вътре. Под ниския таван се бяха струпали на гроздове прилепи и му се наложи да сниши глава, за да не ги забърше.

Излязоха на върха на кулата и застанаха при бойниците, загледани над земята наоколо.

— Това е едно от по-малките графства в тази земя — каза Уейлрън.

— Така е. — Филип потрепера. Тук горе вятърът бе студен и влажен, а наметалото му не беше толкова дебело като на епископа. Зачуди се накъде ли клони.

— Част от тази земя е добра, но повечето е гори и каменисти хълмове.

— Да.

В ясен ден можеше да видят много акри гори и земеделска земя, но сега, въпреки че ранната мъгла се беше вдигнала, едва можеха да различат отсамния край на гората на юг и равните ниви около замъка.

— Това графство има също огромна кариера, която произвежда първокачествен варовик — продължи Уейлрън. — Горите предлагат много акри добър строителен материал. А стопанствата носят значителни доходи. Ако имахме това графство, Филип, щяхме да можем да построим нашата катедрала.

— Ако прасетата имаха криле, щяха да могат да летят — отвърна Филип.