Кен Фолет - Устоите на Земята (Част първа)

Тя, разбира се, нямаше да излезе навън, докато епископът и монахът бяха тук. За щастие двамата не се задържаха дълго. Напуснаха бойниците много бързо, а няколко мига след това препуснаха от замъка с двамата си придружители. Дали бяха дошли тук само за да огледат околността от бойниците? Ако беше това, времето трябваше да ги е разочаровало.

По-рано, преди да дойдат посетителите, стюардът беше излязъл за дърва. Готвеше в цитаделата. Скоро щеше отново да излезе, за да донесе вода от кладенеца. Уилям предполагаше, че ядат каша, защото нямаха пещ, в която да си изпекат хляб. Към края на деня стюардът щеше да напусне замъка. Понякога взимаше със себе си и момчето. Щом заминеха, беше само въпрос на време, преди да се появи Алиена.

Когато се отегчеше от чакането, Уилям си представяше отново гледката как се мие. Споменът бе почти толкова хубав, колкото истинското изживяване. Но днес беше неспокоен. Посещението на епископа и приора като че ли бяха зацапали атмосферата. До този ден около замъка и тримата му обитатели витаеше някаква магия, но пристигането на тези дълбоко немагични мъже на опръсканите им с кал коне бе развалило заклинанието. Все едно да те смути шум посред чудесен сън, след което колкото и да се опитваш, не можеш да си върнеш загубеното.

Известно време постоя, мъчейки се да отгатне какво крояха посетителите, но нищо не можа да измисли. При все това беше убеден, че замисляха нещо. Имаше един човек, който вероятно щеше да го разгадае. Майка му. Реши да остави Алиена за днес и да се върне у дома, за да й съобщи видяното.

Пристигнаха в Уинчестър на втория ден на свечеряване. Влязоха през Кралската порта в южната стена на града и продължиха направо към катедралния двор. Там се разделиха. Уейлрън пое към резиденцията на епископа на Уинчестър, палат със свой отделен терен, съседен на катедралния двор. Филип тръгна да отдаде почит на приора и да помоли за постеля в монашеското спално помещение.

След трите дни път, спокойствието и тишината на манастира му се сториха освежителни като прохладен извор в горещ ден. Приорът на Уинчестър беше пълничък добродушен мъж с розови бузи и бяла коса. Покани Филип да вечеря с него в къщата му. Докато се хранеха, поговориха за епископите си. Домакинът му явно беше във възторг от епископ Хенри и бе изпълнен с раболепие. Филип предположи, че когато епископът ти е толкова богат и могъщ като Хенри, нищо не можеше да се спечели от препирни с него. При все това нямаше намерение да бъде толкова затиснат под палеца на своя епископ.

Спа като пумпал и в полунощ стана за нощната литургия.

Когато влезе в катедралата на Уинчестър, за първи път се почувства нищожен.

Приорът му беше казал, че е най-големият храм на света и когато го видя, повярва му. Беше с дължина една осма от милята. Филип беше виждал села, които можеха да се поберат вътре. Имаше две гигантски кули. Едната се извисяваше над пресечната точка с трансептите, а другата — на западния край. Централната кула беше рухнала преди трийсет години над гробницата на Уилям Руфъс, безбожен крал, който сигурно въобще не е трябвало да бъде погребван в църква. След това обаче срутеното бе пресъградено. Докато стоеше под новата кула и пееше молитвата, Филип усещаше как цялото здание внушава неимоверно достойнство и сила. В сравнение с нея, проектираната от Том катедрала щеше да е скромна — ако изобщо се построеше. Едва сега осъзна, че се движи сред много висши кръгове и изпита смут. Беше само едно момче от хълмист уелски хълм, имало щастието да стане монах. Днес щеше да говори с краля. Какво му даваше това право?

Върна се в постелята си с другите монаси, но остана буден и притеснен. Боеше се, че може да каже или да направи нещо, което да обиди крал Стивън или епископ Хенри и да ги обърне против Кингсбридж. Родените във Франция често пъти се подиграваха с начина, по който англичаните говореха езика им. Какво ли щяха да си помислят за уелския му акцент? В монашеския свят Филип винаги бе оценяван по своята благочестивост, покорство и отдаденост на Божието дело. Тези неща нищо не означаваха тук, в престолния град на едно от най-великите кралства на света. Беше извън свои води. Потискаше го усещането, че е някакъв натрапник, никой, който се прави на някой и със сигурност ще го разкрият и отпратят в немилост.

Стана призори, отиде на утренята, а след това закуси в трапезарията. Монасите получиха силна бира и бял хляб — това беше богат манастир. След закуска, когато братята отидоха в катедралния съвет, Филип се запъти към епископския палат — великолепна каменна сграда с големи прозорци и няколко акра градина зад високи стени.