Кен Фолет - Устоите на Земята (Част първа)

Филип кимна. Изглежда разбра това без затруднения.

— Все пак, дори само с трийсет зидари бих могъл да имам източния край завършен след пет години.

— Да, и можете да го използвате за служби и да устроите нова гробница за костите на Свети Адолфус.

— Така е. — Филип вече наистина беше възбуден. — Мислех си, че ще минат десетилетия, преди да можем да имаме нова църква. — Изгледа проницателно Том. — Строил ли си някога катедрала до сега?

— Не, макар че съм планирал и строил по-малки църкви. Но работих на катедралата в Екситър няколко години. Завърших като помощник-майстор строител.

— Искаш лично ти да построиш тази катедрала, нали?

Том се поколеба. Реши, че е по-добре да бъде откровен с Филип — мъжът не понасяше увъртанията.

— Да, отче. Искам да ме назначите за майстор строител. — Каза го възможно най-спокойно.

— Защо?

Том не беше очаквал този въпрос. Имаше толкова много причини. Защото съм го виждал лошо направено и знам, че мога да го направя по-добре, помисли си той. Защото няма нищо по-удовлетворително за един майстор занаятчия от това да упражни умението си, освен навярно да се люби с красива жена. Защото нещо като това дава смисъл на човешкия живот. Кой отговор искаше Филип? На приора може би щеше да му хареса да каже нещо благочестиво. С цялото си безразсъдство реши да каже самата истина.

— Защото ще бъде красиво.

Филип го погледна странно. Том не можа да разбере ядосан ли бе или имаше и нещо друго.

— Защото ще бъде красиво — повтори Филип. Том започна да усеща, че е глупава причина и реши да каже още нещо, ала не можеше да реши какво. След това осъзна, че приорът изобщо не го гледа скептично, а трогнато. Думите на строителя бяха докоснали сърцето му. Най-сетне Филип кимна, сякаш се бе съгласил след размисъл. — Да. А какво би могло да е по-добро от това да направим нещо красиво за Господа?

Том запази мълчание. Филип не беше обявил изрично, че той ще е майсторът строител. Зачака.

Приорът като че ли стигна до решение.

— След три дни с епископ Уейлрън ще идем да се срещнем с краля. В Уинчестър — заяви той. — Не зная какви точно са плановете на епископа, но съм сигурен, че ще помолим крал Стивън да ни помогне в плащането за нова катедрална църква за Кингсбридж.

— Дано да удовлетвори желанието ви — пожела Том.

— Той ни дължи услуга — рече Филип със загадъчна усмивка. — Би трябвало да ни помогне.

— И ако го направи?

— Мисля, че Бог те изпрати при мен с цел, Том Строителю — отвърна Филип. — Ако крал Стивън ни даде парите, можеш да построиш църквата.

Беше негов ред да се развълнува. Не знаеше какво да каже. Даряваха го с най-съкровеното желание в живота му, но имаше и условие. Всичко зависеше от това дали Филип щеше да получи помощ от краля. Кимна, приемайки обещанието и риска.

— Благодаря ви, отче.

Удари камбаната за вечерня. Строителят вдигна таблото си.

— Трябва ли ти това? — попита Филип.

Том съобрази, че беше добра идея да го остави върху аналоя. Щеше непрекъснато да напомня на приора.

— Не, не ми е нужно. Всичко е в главата ми.

— Добре. Бих искал да си го пазя тук.

Том кимна и тръгна към вратата.

Хрумна му, че ако сега не попита за Агнес, може би никога нямаше да го направи. Обърна се.

— Отче?

— Да?

— Моята първа жена… Агнес й беше името… тя умря без свещеник и е погребана в неосветено място. Не е съгрешила, беше просто… обстоятелствата. Чудех се… Понякога човек съгражда катедрала или основава манастир, с надеждата, че в отвъдния живот Господ ще си спомни благочестието му. Мислите ли, че моята църква би могла да послужи, за да се спаси душата на Агнес?

Филип се намръщи.

— Авраам бе помолен да принесе в жертва единствения си син. Бог не иска повече кръвни приношения, защото висшето жертвоприношение бе направено. Но урокът от историята на Авраам е, че Бог иска най-доброто, което имаме да предложим, онова, което ни е най-скъпото. Този храм най-доброто нещо ли е, което би могъл да предложиш на Бог?

— Освен децата ми, да.

— Бъди спокоен тогава, Том Строителю. Бог ще приеме дара ти.

Филип нямаше представа защо Уейлрън Бигод иска да се срещне с него в развалините на замъка на граф Бартоломю.

Беше се наложило да пътува до градчето Шайринг и да прекара нощта там, а на заранта да се отправи към Ърлскасъл. Сега, докато конят му тичаше в тръс към замъка, надвиснал от утринната мъгла пред него, реши, че вероятно е било въпрос на удобство: Уейлрън беше на път от едно място за друго, не минаваше покрай Кингсбридж по-близо, отколкото оттук, а замъкът бе удобен ориентир.