Кен Фолет - Устоите на Земята (Част първа)

Филип беше горчиво разочарован. В началото си бе помислил, че е невъзможно искане, но постепенно бе започнал да се надява, че ще се удовлетвори. Дори бе започнал да си мечтае как ще използва богатството. Сега със здрав ритник го бяха върнали в реалността.

Уейлрън се обади:

— Милорд кралю, благодаря ви за готовността да премислите отново бъдещето на графство Шайринг и ще очаквам решението ви угрижено и в молитви.

Това беше ловко, прецени Филип. Прозвуча все едно, че Уейлрън елегантно отстъпва. Всъщност той сумира разговора като заяви, че въпросът все още е открит. Кралят не беше казал това. Отговорът му бе по-скоро отрицателен. Но нямаше нищо оскърбително в това да се настои, че кралят все още би могъл да реши едното или другото. „Трябва да запомня това“, каза си Филип. „Когато усетиш, че предстои да ти откажат, заложи на отлагането“.

Стивън се поколеба за миг все едно, че изпитваше смътното подозрение, че го манипулират. След това сякаш се отърси от тази мисъл.

— Благодаря на всички ви, че дойдохте да ме видите.

Филип и Уейлрън се обърнаха с намерението да си тръгнат, но Хенри се задържа и каза:

— Кога ще чуем решението ти?

Кралят отново изглеждаше донякъде притиснат.

— Вдругиден — обяви той.

Хенри се поклони и тримата излязоха.

Несигурността бе почти толкова лоша, колкото и категоричния отказ. За Филип чакането се оказа непоносимо. Прекара следобеда сред великолепната колекция книги на приората Уинчестър, но те не можаха да го разсеят от мисълта какво ли ставаше в ума на краля. Можеше ли да се откаже от обещанието си към Пърси Хамли? Колко важен беше Пърси? Беше от съсловието на дребните благородници, който се домогваше до графство и Стивън, разбира се, не можеше да се бои, че ще го обиди. Но колко сериозно искаше Стивън да помогне на Кингсбридж? Всеизвестно бе, че кралете ставаха благочестиви на старини. Стивън беше млад.

Филип прехвърляше отново и отново възможностите в ума си и гледаше, но без да чете „Утешението на философията“ на Боеций, когато един послушник застъпва на пръсти по пътеката на портика и свенливо се приближи.

— Някой пита за вас във външния двор, отче — прошепна момъкът.

Бяха накарали посетителя да изчака навън, което означаваше, че не е монах.

— Кой е той? — попита Филип.

— Жена е.

Първата ужасяваща мисъл на Филип бе, че е курвата, която го бе заговорила пред монетния двор, но нещо в изражението на послушника му подсказа, че не е това. Днес беше срещнал погледа на друга жена.

— Как изглежда тя?

Момчето сбърчи лице с отвращение.

Филип кимна разбиращо.

— Реган Хамли. — Що за беля му беше скроила сега? — Ще дойда веднага.

Тръгна бавно и умислено около портиците и излезе вън на двора. Трябваше да е нащрек, за да може да се оправи с нея.

Стоеше пред приемната на манастирския иконом, загърната в тежко наметало и скрила лицето си под качулка. Погледна Филип с такава нескрита злоба, че почти бе готов да се обърне и да се прибере моментално, но го беше срам да избяга от жена, тъй че остана на място и запита:

— Какво искате от мен?

— Глупав монах — изсъска тя. — Как може да сте толкова глупав?

Лицето му почервеня.

— Аз съм приорът на Кингсбридж и би било по-уместно да се обръщате към мен с „отче“ — рече той, но за негово огорчение гласът му прозвуча по-скоро сприхаво, отколкото властно.

— Добре, отче. Как можете да си позволявате просто ей така да бъдете използван от онези двама алчни епископи?

Филип си пое дълбоко дъх.

— Говорете ясно — каза ядосано.

— Трудно е да намеря достатъчно ясни думи за толкова безмозъчен като вас, но ще се опитам. Уейлрън използва изгорялата църква, за да получи земите на графство Шайринг за себе си. Достатъчно ясно ли говоря? Схванахте ли тази идея?

Презрителният й тон продължаваше да го дразни, но не можа да устои на изкушението да се защити.

— Нищо непочтено няма тук. Приходът от земите ще се използва за строежа на новата катедрала.

— Какво ви кара да мислите така?

— Ами в това е цялата идея! — сопна се той, но червеят на съмнението вече бе започнал да гризе ума му.

Презрителният тон на Реган се промени и тя заговори лукаво:

— А дали новите земи ще станат собственост на приората? Или на диоцеза?

Филип я зяпна за миг, след това извърна очи. Лицето й бе твърде отвратително за гледане. Беше работил над плановете си с допускането, че земите щяха да са на приората и под негов контрол, а не на диоцеза и под властта на Уейлрън. Но сега си спомни, че докато бяха с краля, епископ Хенри изрично бе помолил земите да се дадат на диоцеза. Филип беше приел, че е грешка на езика. Но не беше поправено, нито тогава, нито след това.