Кен Фолет - Устоите на Земята (Част първа)

— Мислех, че дъщеря му е отговорна за оскърблението.

— Кучката е горда и нагла като баща си. Но и тя ще страда. Всички ще коленичат накрая пред нас, ще видите.

Това не бяха обичайните чувства за двайсет и две годишен, помисли Филип. Уилям говореше по-скоро като ревнива и озлобена жена на средна възраст. Разговорът не му харесваше. Повечето хора щяха да загърнат голата си омраза в по-прилично облекло, но младежът беше твърде наивен за това. Филип отвърна:

— Възмездието е най-добре да се остави за Съдния ден.

— Защо вие не изчакате Съдния ден, за да си построите църквата?

— Защото дотогава ще е твърде късно да се спасят душите на грешниците от мъките на ада.

— Не започвайте с тези приказки! — възкликна с нотка на истерия Уилям. — Спестете си ги за проповедите.

Филип беше изкусен за нов рязък отговор, но го премълча. Нещо много особено имаше в това момче. Имаше чувството, че Уилям е в състояние да изпадне в неудържим гняв и че щом се разгневеше, можеше да стане убийствено буен. Приорът не се боеше от него. Буйстващите хора не го плашеха, навярно защото като дете беше виждал най-лошото, което можеха да направят те и го бе преживял. Но нищо нямаше да се спечели, ако разгневеше Уилям с укорите си, затова заговори кротко:

— Раят и адът са това, с което се занимавам. Добродетел и грях, опрощение и наказание, добро и зло. Боя се, че не мога да замълча за тях.

— Тогава си говорете сам — каза Уилям. Пришпори коня си в тръс и дръпна напред.

Щом се отдалечи на четирийсет — петдесет разтега, забави отново. Филип се зачуди дали момчето щеше да се смири и да тръгнат отново един до друг, но не го направи и през останалата част от утрото пътуваха разделени.

Чувстваше се изнервен и донякъде потиснат. Беше изгубил власт над собствената си съдба. Позволил беше на Уейлрън Бигод да се наложи над него в Уинчестър, а сега позволяваше на Уилям да го води на някакво загадъчно пътуване. „Всички се опитват да ме използват“, помисли си той. „Защо им го позволявам? Време е да поема инициативата“. Но точно в този момент нищо не можеше да направи, освен да обърне и да поеме обратно към Уинчестър, а това щеше да прилича на безсилен жест. Затова продължи след Уилям, загледан мрачно в задницата на коня му, докато караха в тръс по пътя.

Малко преди обед стигнаха долината, където беше епископският палат. Филип си спомни как бе дошъл тук в началото на годината, изпълнен с трепет и носещ една смъртно опасна тайна. Ужасно много неща се бяха променили оттогава.

За негова изненада Уилям подмина палата и продължи нагоре по хълма. Пътят се стесни до най-обикновена пътека през нивите: не водеше към нищо важно, разбра Филип. Щом наближиха върха, приорът видя, че е наченато някакво строителство. Малко преди билото ги спря земен насип, който изглеждаше сякаш е натрупан отскоро. Порази го ужасно подозрение.

Завиха настрани и подкараха покрай насипа, докато намериха пролука. Минаха през нея. От вътрешната страна имаше сух ров, който на това място бе запълнен, за да могат хора да минават през него.

— Това ли дойдохме да видим? — попита Филип.

Уилям само кимна.

Подозрението на Филип се потвърди. Уейлрън строеше замък. Гледката го съкруши.

Срита коня си напред и прехвърли изкопа, а младежът го последва. Изкопът и насипът обкръжаваха върха на хълма. От вътрешната страна беше вдигната дебела каменна стена на височина от две-три стъпки. Стената явно беше недовършена и ако се съдеше по дебелината й, беше замислена да е много висока.

Уейлрън строеше замък, но на обекта нямаше работници, не се виждаха никакви сечива и никакви купове камък или дървен материал. За кратко време беше свършено много. След това работата явно изведнъж бе прекъсната. На епископа очевидно му бяха свършили парите.

Филип каза на Уилям:

— Предполагам няма съмнение, че епископът строи този замък.

— Щеше ли Уейлрън Бигод да позволи на някой друг да си строи замък до неговия палат? — отвърна спътникът му.

Монахът се почувства уязвен и унизен. Картината беше кристално ясна: епископ Уейлрън искаше графството Шайринг с неговата кариера и дървения му материал, за да построи своя замък, а не катедралата. Филип беше само един инструмент, а изгарянето на катедралата в Кингсбридж — само един удобен повод. Ролята им беше да пробудят благочестието на краля, за да подари кралството на епископа.

Филип се видя така, както сигурно го виждаха Уейлрън и Хенри: наивен, смирен, усмихнат и кимащ, докато го водят на заколението. Бяха го преценили толкова добре! Беше им се доверил и отстъпил пред тях, дори бе понесъл пренебрежението им с храбра усмивка, защото мислеше, че му помагат, докато те през цялото време бяха играли с него двойна игра.