Кен Фолет - Устоите на Земята (Част първа)

Фактът, че навлизаше в такива детайли го окуражи да мисли, че ще приеме предложението. Филип прикри възбудата си и заговори сдържано:

— Ще трябва да се споразумеем за арбитър. Какво ще кажете за епископ Хенри?

— Свещеник? — възкликна тя с обичайната си презрителна нотка. — Дали ще е обективен? Не. Какво ще кажете за шерифа на Шайринг?

Той едва ли щеше да е по-обективен от епископа, помисли Филип. Но не можеше да измисли някой, който да удовлетвори и двете страни, затова каза:

— Съгласен — при условие, че ако оспорваме негово решение, ще имаме право да апелираме пред краля. — Това трябваше да е надеждна предпазна мярка.

— Съгласна — отвърна Реган. После се озърна към Пърси и добави: — Ако съпругът ми благоволи.

— Да, да — закима Пърси.

Филип разбра, че е близо до успеха. Пое си дълбоко дъх и рече:

— Ако сме се споразумели по принцип, то…

— Чакайте малко — спря го Реган. — Още не сме.

— Но аз ви дадох всичко, което искате.

— Все още бихме могли да получим цялото графство, без делби.

— И би могло изобщо да не го получите.

Реган се поколеба.

— Как предлагате да го постигнем в случай, че се съгласим?

Филип беше помислил за това. Погледна към Пърси.

— Бихте ли могъл да се видите с краля тази вечер?

Пърси изглеждаше притеснен, но отвърна:

— Ако имам добър повод — да.

— Идете при него и му кажете, че сме постигнали споразумение. Помолете го да го обяви като свое решение утре сутринта. Уверете го, че двамата с вас ще заявим задоволството си от него.

— А ако ме попита дали епископите са се съгласили с него?

— Кажете, че не е имало време да им го представим. Напомнете му, че приорът, а не епископът иска да построи катедралата. Намекнете, че щом аз съм доволен, епископите също би трябвало да са.

— Но ако епископите възразят, когато решението се обяви?

— Как биха могли? — каза Филип. — Те претендират, че молят за графството единствено, за да финансират катедралата. Уейлрън трудно би могъл да възрази на основанието, че вече няма да може да отклонява средства за други цели.

Реган се изкиска късо. Хитруването на Филип й допадаше.

— Планът е добър — призна тя.

— Има едно важно условие — продължи Филип и я погледна в очите. — Кралят трябва да обяви, че моят дял отива за приората. Ако не го заяви ясно, аз ще го поискам. Ако каже каквото и да е друго — диоцеза, сакриста, архиепископа, каквото и да е — ще отхвърля цялото споразумение. Не желая да храните съмнение в това.

— Разбирам — каза Реган, малко докачливо.

Раздразнението й го накара да заподозре, че се беше забавлявала с идеята да представи на краля малко по-различна версия на споразумението. Остана доволен, че е изразил позицията си твърдо.

Стана, за да си тръгне, но искаше по някакъв начин да подпечата договора.

— Значи се споразумяхме — каза Филип с леко питаща нотка в гласа. — Имаме официален договор.

Реган кимна леко, а Пърси отвърна:

— Имаме договор.

Сърцето на Филип заби по-бързо.

— Добре — рече той стегнато. — Ще се видим утре сутринта в замъка.

Запази лицето си безизразно, докато напускаше стаята, но щом излезе на тъмната улица се отпусна и си позволи широка, победоносна усмивка.

След вечерята Филип изпадна в тревожен и неспокоен сън. Събуди се посред нощ за службата, след което остана да лежи буден на сламеника и зачуден какво ли щеше да се случи на другия ден.

Чувстваше, че крал Стивън трябва да се съгласи на предложението. То решаваше проблема на краля: даваше му граф и катедрала. Не беше толкова сигурен, че Уейлрън щеше да го приеме примирено въпреки всичко, което бе казал на лейди Реган. Уейлрън можеше да намери основание да оспори договорката. Можеше, стига да мислеше по-бързо, да възрази, че сделката не му осигурява достатъчно средства да построи впечатляваща, престижна, богато украсена катедрала, каквато той иска. Кралят можеше да бъде склонен отново да премисли.

Малко преди разсъмване на Филип му хрумна друг възможен рискован ход: Реган можеше да реши да го изиграе. Можеше да се споразумее с Уейлрън. Да речем, че предложеше на епископа същия компромис? Уейлрън щеше да получи камъка и дървения материал, които му бяха нужни за замъка. Тази възможност го притесни и започна да се върти неспокойно в постелята си. Съжали, че не беше отишъл лично при краля, но кралят вероятно нямаше да го приеме — а и все едно, Уейлрън щеше да научи за това и да стане подозрителен. Не, никакво действие не можеше да предприеме, за да се предпази от риска на двойната игра. Единственото, което тепърва можеше да направи, бе да се моли.