Кен Фолет - Устоите на Земята (Част първа)

— Да, милорд кралю — заяви Пърси.

Уейлрън отвори уста, за да отрече, че е одобрил компромиса, но Филип го изпревари:

— Да, милорд кралю.

Епископ Хенри и епископ Уейлрън извърнаха глави и го зяпнаха. Израженията им издаваха пълно изумление, след като бяха осъзнали, че Филип, младият приор, който дори не беше съобразил да облече ново расо за пред кралския двор, беше сключил сделка с краля зад гърба им. След миг лицето на Хенри се отпусна в добродушна усмивка като на възрастен човек, победен на мерелс от хитроумно хлапе. Но погледът на Уейлрън беше злонамерен. Филип имаше чувството, че може да отгатне какво става в ума му. Епископът осъзнаваше, че е допуснал дълбоката грешка да подцени противника си и беше унизен. За Филип този момент компенсираше всичко: предателството, унижението, пренебрежението. Вдигна брадичка, рискувайки да извърши греха на гордостта и удостои Уейлрън с поглед, който казваше: „Ще трябва много да се постараеш, за да надхитриш Филип от Гуинед.“

— Нека Бартоломю, бившият граф, да бъде уведомен за решението ми — разпореди кралят.

Бартоломю беше в тъмница някъде наблизо, предположи Филип. Спомни си за онези деца, които живееха със слугата си в разрушения замък и го жегна чувство за вина, щом си помисли какво ли щеше да стане с тях сега.

Кралят освободи всички, освен брат си. Филип прекоси залата окрилен от възторг. Стигна до стълбищната площадка едновременно с Уейлрън и се отдръпна, за да го пропусне пръв. Епископът го прониза с отровен поглед. Когато заговори, гласът му беше изпълнен с жлъч и въпреки възторга, думите му го смразиха до костите. Маската на омраза отвори устата му и Уейлрън изсъска:

— Кълна се във всичко свято, никога няма да построиш църквата си.

После придърпа черния халат около раменете си и заслиза по стълбището.

Филип разбра, че си е създал враг за цял живот.

Уилям Хамли трудно можеше да затаи възбудата си, когато Ърлскасъл се появи пред очите му.

Беше следобеда в деня, след като кралят бе взел решението си. Уилям и Уолтър бяха яздили близо два дни, но младежът не изпитваше умора. Имаше чувството, че сърцето му се е издуло в гърдите и спира дъха му. Скоро щеше да види отново Алиена.

Някога се беше надявал да се ожени за нея, защото бе дъщеря на граф, а тя го беше отхвърлила три пъти. Потръпна, щом си спомни присмеха й. Беше го накарала да се чувства все едно, че е никой, прост селянин. Беше се държала все едно, че фамилията Хамли не значи нищо. Но играта се бе обърнала. Сега нейната фамилия не значеше нищо. Той беше синът на граф, а тя — нищо. Нямаше никаква титла, никакво положение, никаква земя, никакво богатство. Той щеше да владее замъка и щеше да я изхвърли навън, и тогава тя дори дом нямаше да си има. Беше твърде хубаво, за да е истина.

Щом наближиха замъка, забави коня си. Не искаше Алиена да бъде предупредена за пристигането му. Искаше шокът за нея да бъде внезапен, жесток и опустошителен.

Граф Пърси и графиня Реган се бяха върнали в старото си имение в Хамли, за да подготвят съкровищницата, най-добрите коне и домашни слуги за преместване в замъка. Задачата на Уилям бе да наеме няколко местни хора, за да почистят новия им дом, да разпалят огньове и да направят мястото обитаемо.

В небето бяха кипнали ниски стоманено сиви облаци — толкова близо, че сякаш докосваха бойниците. Вечерта щеше да завали. Още по-добре. Щеше да изхвърли Алиена посред буря.

Двамата с Уолтър слязоха от конете и ги поведоха по дървения мост. „Последния път, когато бях на това място, го завладях с меч“, помисли си с гордост Уилям. В долния двор вече бе израснала трева. Вързаха конете и ги оставиха да пасат, а той даде на бойния си жребец и шепа зоб. Седлата си струпаха в каменния параклис, тъй като нямаше конюшня. Конете пръхтяха и тъпчеха на място, но духаше вятър и звукът се губеше. Двамата прехвърлиха втория мост към горния двор.

Нямаше никакви признаци на живот. Уилям изведнъж си помисли, че Алиена трябваше да си е отишла. Какво разочарование би било това! На двамата с Уолтър щеше да се наложи да прекарат една отегчителна гладна нощ в студен и мръсен замък. Качиха се по външното стълбище до вратата на залата.

— Тихо — каза той на Уолтър. — Ако са тук, искам да ги изненадам.

Бутна рязко вратата. Голямата зала беше празна и тъмна. Миришеше все едно, че не е използвана от месеци. Както очакваше, бяха живели на най-горния етаж. Застъпва тихо през залата към стълбището. Под стъпалата му зашумоля изсъхнала тръстика. Уолтър го последва по петите.