Кен Фолет - Устоите на Земята (Част първа)

Дотогава двамата с Ричард трябваше да са се махнали.

Отиде до другия край на параклиса, при олтара. Беше прост дървен сандък, боядисан в бяло и без украса. Наведе се над него, след което го бутна рязко и го събори.

— Какво правиш? — попита момчето уплашено.

— Това е тайното скривалище на татко — отвърна тя. — Каза ми за него, преди да замине.

На пода на мястото на олтара лежеше платнен вързоп. Алиена го разгъна и извади цял боен меч, с ножницата и оръжейния колан, и една зловеща на вид кама, дълга една стъпка.

Ричард се приближи да види. Нямаше голям опит с меч. Взимал беше уроци една година, но все още беше непохватен. Само че Алиена съвсем не можеше да борави с него, затова му го даде. Той закопча колана на кръста си.

Алиена огледа камата. Никога не беше носила оръжие. През целия си живот имаше някой, който да я защитава. Сега, разбрала, че смъртоносното оръжие щеше да й трябва за самозащита, се почувства съвсем изоставена. Не беше сигурна дали изобщо щеше да може да го използва. „Забивала съм дървено копие в дива свиня“, каза си. „Защо да не мога да забия това в някой мъж — някой като Уилям Хамли?“ Потръпна от мисълта.

Камата имаше кожена кания с ухо, за да се закача на колана. Ухото бе достатъчно голямо, за да мине около тънката й китка като гривна. Пъхна я на лявата си ръка и натика ножа в ръкава си. Беше дълъг и стигаше до лакътя й. Дори да не можеше да намушка някого, можеше поне да плаши хората с него.

— Хайде да се махаме, бързо — каза Ричард.

Алиена кимна, но когато тръгна към вратата, се спря. Дневната светлина бързо се усилваше и тя видя на пода на параклиса две тъмни неща, които не бе забелязала дотогава. Огледа ги отблизо и разбра, че са седла. Едното — средно голямо, другото — огромно. Представи си Уилям и коняря му, как идват предната нощ въодушевени от триумфа си в Уинчестър и уморени от пътуването си, как вдигат небрежно седлата от конете си и ги хвърлят тук, преди да забързат към цитаделата. Нямаше да си помислят, че някой би дръзнал да им ги открадне. Но отчаяните хора намираха смелост.

Алиена отиде до вратата и надникна навън. Светлината бе ясна, но все още слаба и всичко беше сиво. Вятърът бе затихнал, а небето — безоблачно. От покрива на параклиса бяха паднали няколко дъски. Дворът беше празен, освен двата коня, които скубеха мократа трева. Погледнаха към нея и наведоха отново глави. Единият беше грамаден боен кон: това обясняваше голямото седло. Другият беше пъстър жребец, не толкова хубав на вид, но стегнат и здрав. Загледа се в тях, после — в седлата и отново в конете.

— Какво чакаме? — попита Ричард ядосано.

Алиена реши.

— Хайде да им вземем конете.

Брат й я погледна уплашено.

— Ще ни убият.

— Няма да могат да ни хванат. Ако не им вземем конете, могат да ни догонят и да ни убият.

— А ако ни хванат, преди да тръгнем?

— Трябва просто да побързаме. — Не беше толкова уверена, колкото се преструваше, но трябваше да окуражи Ричард. — Хайде първо да оседлаем бегача — той изглежда по-дружелюбен. Донеси обикновеното седло.

Забърза през двора. Конете бяха вързани с дълги въжета за пилони на изгорелите сгради. Алиена хвана въжето на по-дребния жребец и дръпна леко. Това трябваше да е конят на слугата, разбира се. Щеше да предпочете нещо по-малко и кротко, но смяташе, че ще може да се справи с този. Ричард трябваше да се оправи с бойния кон.

Бегачът я погледна подозрително и наостри уши. Бързаше ужасно, но овладя нетърпението си, заговори му тихо и леко задърпа въжето. Хвана главата му и го погали по муцуната, после Ричард нахлузи оглавника и пъхна юздечката в устата му. Алиена се успокои. Ричард вдигна по-малкото седло на гърба му и го стегна с бързи, уверени движения. Двамата бяха свикнали с коне от ранната си възраст.

От двете страни на седлото на коняря имаше затегнати дисаги. Алиена се надяваше, че има полезни неща в тях — кремък, малко храна или зоб за конете — но нямаха време сега да гледат съдържанието им. Озърна се плахо през двора към моста за цитаделата. Никой нямаше там.

Бойният кон беше гледал как оседлават бегача и знаеше какво предстои, но не беше склонен да се примири с двама напълно непознати. Запръхтя и се възпротиви на дърпането на въжето.

— Шшт! — каза му Алиена. Държеше въжето изпънато, дърпаше здраво и конят с неохота тръгна към нея. Но беше много силен и ако решеше наистина да се бори, щяха да изпаднат в беда. За миг се зачуди дали бегачът би могъл да отнесе и двамата. Но тогава Уилям щеше да може да ги настигне на бойния кон.