Кен Фолет - Устоите на Земята (Част първа)

Всички уважаваха баща й и най-висшите особи го търсеха: епископът, приорът, шерифът, кралският канцлер и придворните барони. Зачуди се колко от тези хора щяха да я познаят сега, както вървеше боса през калта и мръсотията на същата тази Висока улица. Мисълта не попари оптимизма й. Важното бе, че вече не се чувстваше като жертва. Върнала се беше в свят, където съществуваха правила и закони, и имаше шанс отново да вземе живота си в ръце.

Минаха покрай къщата си. Беше празна и заключена. Хамли все още не бяха я заели. За миг Алиена се почувства изкусена да се опита да влезе. „Та това е моята къща!“ помисли си. Но не беше, разбира се, а представата как ще прекара нощта тук й напомни за начина, по който бе живяла в замъка, затворила очи за реалността. Продължи решително напред.

Другото хубаво на пребиваването им в града бе, че тук имаше манастир. Монасите винаги щяха да осигурят подслон за всеки, който ги помолеше. Двамата с Ричард щяха да преспят под покрив, безопасно и на сухо.

Намери катедралата и влезе в двора на приората. Двама монаси стояха до маса на дървени магарета и раздаваха конски хляб и бира на над стотина души. На Алиена не беше й хрумвало, че толкова много други хора ще просят гостоприемство от монасите. Тя и Ричард се подредиха на опашката. Беше удивително, според нея, как хора, които обикновено щяха да се блъскат и бутат с лакти, за да получат безплатно храна, можеха да бъдат принудени да стоят кротко и подредено в колона, само защото някакъв монах така им е казал.

Получиха вечерята си и влязоха в къщата за гости, за да си я изядат. Това бе голяма, подобна на плевник дървена постройка, без никакво обзавеждане, смътно осветена от пламъците на свещи от тръстика и лой, и силно вмирисана от струпаните вътре плътно хора. Седнаха на пода, за да се нахранят. Беше покрит с отдавна несменяна тръстика. Алиена се зачуди дали да каже на монасите коя е. Приорът може би я помнеше. В такъв голям приорат естествено щяха да имат по-добра къща за знатни гости. Но се улови, че не изпитва охота да го направи. Може би защото не искаше отново да я отхвърлят с презрение, но също така усещаше, че отново щеше да се постави под нечия власт, а макар да нямаше причини да се бои от един приор, все пак се чувстваше по-удобно да си остане безименна и незабелязвана.

Повечето от другите гости бяха поклонници. Освен тях имаше и няколко пътуващи занаятчии, които се познаваха по сечивата им; имаше и няколко амбуланти, пътуващи от село на село, за да продават неща, които селяните не можеха да си направят сами: игли, ножове, котлета за готвене и подправки. Някои от тях водеха със себе си и семействата си. Децата им бяха шумни и възбудени; тичаха наоколо, боричкаха се и се търкаляха. От време на време някое се блъскаше в голям човек, тогава го перваха по главата и то се разреваваше. Някои от тях нямаха добро домашно възпитание — Алиена видя как няколко деца се изпишкаха върху тръстиките на пода. Подобни неща сигурно бяха без значение в къща, където добитъкът спеше в една стая със стопаните си, но в едно препълнено с хора помещение бе доста отвратително, според нея: всички щяха да спят на същите тези тръстики след това.

Започна да я гложди чувството, че някои я гледаха все едно, че знаеха, че девствеността й е отнета. Беше нелепо, разбира се, но чувството не я изостави. Непрекъснато се проверяваше дали не й тече кръв. Нищо нямаше. Но всеки път, щом се обърнеше, виждаше как някой се е вторачил в нея с пронизващ поглед. Щом срещнеха очите й се извръщаха, но скоро след това засичаше някой друг да прави същото. Повтаряше си, че това е глупаво, че не зяпат в нея, че просто се озъртат с любопитство в едно пълно с хора помещение. Все едно, нищо за гледане нямаше. Не беше по-различна на външност от тях — беше мръсна, зле облечена и уморена като всички. Но чувството си остана и въпреки волята си тя се ядоса. Имаше един, който непрекъснато засичаше погледа й, пилигрим на средна възраст с голямо семейство. Накрая се вбеси и му подвикна:

— Ей, какво ме гледаш? Престани да ме зяпаш така! — Той като че ли се смути и извърна очи от нея, без да отвърне.

— Защо го направи това, Али? — тихо попита Ричард.

Сопна му се да си затваря устата и той млъкна.

Скоро след вечерята монасите обиколиха и прибраха свещите. Искаха хората да заспят рано; така нямаше да обикалят градските пивници и бардаци нощем, а на заранта щяха по-лесно да ги отпратят от манастира. Няколко мъже без семейства напуснаха помещението, щом светлината угасна — за да търсят забавления несъмнено — но повечето от приютените се загърнаха в наметалата си на пода.