Николай Теллалов - Царска заръка

— Ето ме.

Униформените мъже го гледаха и не помръдваха. Джамачът обиколи с немигащ поглед колегите си от двайсети век.

— Ето ме — повтори Вананд. — Пленете тялото ми .

И се обърна към Елица.

Усмихваше се.

Меко и малко тъжно.

Устните му казаха нещо, но тихо, нещо, което само тя от всички други чу.

Сетне вдигна сабята си като в някакъв салют. Стоманата застана водоравно на височината на широките рамене. Изпънат като постови на знаме, Вананд не откъсваше светлите си очи от кадифенотъмните на Елица.

Полицаите се раздвижиха. Георгиев и другите началници нетърпеливо им махнаха: хайде де, какво чакате?!

Колобърът изпусна сабята.

Гаснещата халосия падаше бавно като във вода и щом докосна земята, пръсна се на парчета, на пламнали в искри капки, сякаш горяха в чист кислород железни стърготини. За секунди стана на прах и пепел.

Стряскащо забоботиха от само себе си автомобилни двигатели, оживяха оцелелите фарове и прожектори.

Хората от блокадата вече тичаха към него, а той се свличаше, залитнал напред — есенно листо в средата на жегаво-дъждовното лято на 1998-а година.

В далечината писна сирена — кой още иде?

Елица с писък и ридания се хвърли към проснатия Витан.

Подхванаха го от асфалта, първо непохватни и вдървени, а после припряно се засуетиха. Георгиев опипа пулса на младия мъж. Лицето на Витан бе чисто, безоблачно и със застинала усмивка…

— Линейката, бързо!!!

Уф, потрябва все пак…

Сирената приближи. Георгиев се изправи намръщен. Патрулни коли и мотоюнаците от „Сигма“ придружаваха две лимузини. Навярно би трябвало да простене. Дори в най-добрия случай, независимо от състава на дошлите… щеше да стане наистина лайняно.

Само че му беше все едно. И не можеше да спре да чува плача на Елица, да вижда как тя се бореше със санитарите и как скоро припадна…

В часа, когато на север-северозапад от българската столица „Бърза помощ“ се занимаваше с роден в края на девети век пациент, светът продължаваше да живее и да търси къде и в кое се крие неговата Съдба.

Може би за туй трябваше да попитат древните атланти, чиято кръв не спираше да тече в жилите на милиардите сегашни човешки същества?

Заглавия на всекидневници тръбяха:

„Топлинни удари косят българина“

„Биовампири смучат силите ни“

„Отвличат отцепник от «Мултигруп»“

„София — депо за стари коли“

„Трети сме в света по национална гордост“

В 16:15 в София се самозадейства противовъздушната сирена на пощенски клон №2 на 83-та централа. Воят й изпълни за няколко минути пространството от Лъвов мост до Сточна гара. В изявление по радиото и пред пресата началникът на гражданска защита успокои стреснатите столичани, че инцидентът се дължал на кабелна повреда и че за населението нямало никаква опасност. В заключение той отговорно напомни, че преди известно време също така се вдигнала лъжлива тревога в Пловдив.

Това, което той не съобщи, вероятно поради незнание, бе, че също за три до седем минути блокираха СОТ-мрежи, охранителни системи подадоха фалшиви сигнали за нарушител, което вгорчи неделния ден на съответните служители. Срив имаха и компютрите в редакции на известни вестници. Сума ти кардиостимулатори, наричани модерно пейсмейкъри, прескочиха в телата на много хора по цялата страна, а също така и медицински монитори в интензивни отделения на болници включиха залудо звънците си. Но и немалко хора се почувстваха наистина зле, включително зад волана. Някои умряха… Тези, които обърнаха внимание на факта, че в този ден злощастията са ненормално много от гледна точка на средните дневни показатели, си обясниха явлението със слънчеви изригвания, оттам — магнитни бури и така нататък…

Компютърът на Браничеви запуши, дънната платка и още някои важни възли от архитектурата му отидоха по дяволите. До последно на екрана се премятаха, менейки цветове, мозайката псевдо-Ешерови дракони.

Към 17:00 стана почти слънчево, но хладно, вятърът взе да поутихва, синоптиците гузновато казаха, че само в източна България щяло да вали и гърми.

Вечерта над София отново измрачня.

За изненада на метеоролозите, следващите дни се случиха слънчеви и приятни за всички онези, които бяха запазили сили и воля да дишат и да мечтаят, че поне някога, някога ще се радват истински.

Властваше октомври. Природата тържествено влизаше в преддверието на зимата, украсена в сияйното синьо на есенните небеса и слънчево-жълтото, отразено в шумите на дърветата. Все още припичаше и топлина навлизаше в широко разтворения прозорец на кабинета.