Николай Теллалов: Среща

— Анжела?…

Младата жена се обърна. Лицето й изрази лека изненада, която постепенно се превърна в маска на учтиво недоумение.

Заговорилият я младеж се покашля, поизчерви и изтърси:

— Здравей… Как си?

— Благодаря, добре — неволно се усмихна в отговор тя и завчас от дама в делови костюм (строга пола и сако) се превърна в такава, каквато си беше, младо момиче, мечтаещо за свободата, която дават дънките и непокорно развятата коса. — Познаваме ли се, извинете?

— Ами… — посмути се той и бръкна в джоба на брезентовата канадка. — Ето — рече, подавайки й поомачкана снимка.

Девойката го изгледа с добродушно подозрение и чак тогава пое и се взря в снимката.

Секунда след това ахна:

— Че това съм аз!…

— И аз — добави младежът и се усмихна сковано.

Очите на момичето бяха големи, такива, каквито той ги помнеше, тъмносиви на цвят. В тях отново бликна изненада, но този път радостна.

— Виктор!

— Да… Виж как помниш…

— Боже, не съм си поглеждала в албума от сто години! Променил си се толкова много!

— А ти не. Само дето ги няма плитките с панделки.

Тя прихна.

Засмени се гледаха, чудейки се какво да кажат. Паузата почти взе да става неловка, когато Виктор рече малко припряно:

— А… Ти… имаш ли някаква работа, заета ли си? Щото да се отбием… ето тук, в тази сладкарница, да речем, да поговорим. Не сме се виждали май петнайсет години, а?

— Оу… Трябва да занеса едни документи ето там, отсреща и съм свободна… Вечерта щях да ходя на кино, но има достатъчно време… Наистина, петнайсет години! — Усмивката й огряваше улицата. — Бяхме на по седем-осем, нали?

— Е, аз на девет.

— Божичко, Вико… Защо не ме почакаш във… хм, ами да, в сладкарницата? Щом ще сме на вълна детски спомени, нека да ни мирише на бонбони!

— Нима помниш?!

— Допреди минута не знаех, че го помня. Ти винаги ми носеше нещо сладко… а после ме караше да си четкам зъбите!

— Баба ти все мрънкаше, че ще си ги развалиш от толкова захар.

— Да… Баба-мърморана…

— Жива ли е?

— Не знам. Тя ни беше хазяйка, забрави ли?

— Ъъъ… Виж това наистина… Хвана ме. А аз си мислех, че всичко съм изровил от тавана — чукна той челото си с пръст.

Анжела внезапно се пресегна и топло го улови за ръката. Застана съвсем близо и Виктор усети аромат на парфюм.

— Пораснала съм — със слънчево-безгрижно задоволство забеляза тя. — Добре, ей сега се връщам…

— Какво да ти взема? — подвикна той подире й.

— Пастичка, както винаги — весело отвърна тя. — Но почакай за кафето, пия го горещо и без захар!

Той гледаше как тя тичешком се отдалечава, тракайки с токчета по шестоъгълните плочки на тротоара. Замига, проследявайки елегантните черни боти, в които бе обута, приятно заоблените прасци под тънката материя на тъмните чорапогащи. Останала е стройна… но нима тази красива жена е онова тъничко като кокиче момиченце?!

Виктор поклати глава щастливо усмихнат и с удоволствие пое с пълни гърди иначе неромантичния градски въздух. Усети лекото си прегърбване и разкърши рамене, изправи плещи. Сведе поглед към изтърканите адидаски-ветерани, към стотици пъти праните дънки… Брей, точно в този си вид ли трябваше най-сетне да я срещне!

Той махна с ръка. Нищо. Няма да се помрачи радостта му заради едни вехти дънки я! Пък и те дори не са кърпени. А канадката е почти нова, пуловерът е хубав… Е, брадата е малко понабола… Уф, що за коконски терзания — поядоса си се той. — Я бързо вътре в сладкарницата, конте такова!

Вътре изглеждаше кокетно и заедно със сладките аромати го заля полъх на детство, детството, в което всичко е радостно и сияйно, красиво и вълшебно, а огорченията, обидите и страховете неусетно се изнизват от сърцето, както ни напускат като страхливи крадци спомените за нощни кошмари.

По радиото ФСБ свиреше сякаш по поръчка:

Настани се в най-уютния според него ъгъл и загледа през покритата с големи лепенки на Кока-Кола и Кемъл витрина на заведението. Внезапно се сети, че още от сутринта имаше някакво неразбираемо предусещане — малко плашещо, наистина, защото стаята му се стори някак неуловимо променена. Всъщност целият свят изглеждаше малко странен, нов, като да беше ремонтиран декор за стара пиеса. И нещо друго си припомни Виктор, докато с отсъстващ поглед се плъзгаше по минувачите оттатък стъклото — днес никого не беше срещнал, никой познат… Дори вкъщи бе празно…