Николай Теллалов - Среща

Видя я да идва с походка, сякаш на глезените си имаше крилца, но ги сдържаше. Косата й вече не бе стегната в кок, вятърът блуждаеше в кестенявите къдрици. Виктор веднага стана да й отвори вратата и с молеща усмивка кимна на лелката зад бара.

— Ей сега ще ти направят кафето. Заповядай.

Настаниха се и замълчаха, притеснено намествайки се в пластмасовите столове. И изведнъж прихнаха, когато в един и същи момент отвориха уста:

— Та така… — рекоха и после дълго се смяха.

Смехът разчупи неловкостта. Почувстваха се невероятно добре… и всеки го усети у другия.

— Как така носиш тази снимка?

— Ами… да ти призная, не е случайно.

— ? — изви вежди тя.

— Търсех те.

— Търсел си ме?

— Да. От половин година те търся. Много странно… Не ти ли споменах, че съм алпинист? Имам и тапия за това и щом много закъсам за пари, хващам някаква работа от рода на почистване на фабричен комин, миене на панорамни прозорци по високи сгради, фасадно боядисване… такива неща… Ей онова рекламно пано от другата страна на булеварда, виждаш ли го?

— Ти ли си го закачил? Ух, нямаш ли страх от високо!

— Е, не бях сам, разбира се, онова чудо тежи сто-сто и петдесет килограма. С кран го вдигнаха донякъде, после с макари… Както и да е… — Той потърка слепоочието си. — Преди половин година — подхвана с нервна насмешка, — точно на 28 май, помня го… взех та паднах. От високото. — (Тя прикри с длан уста и беззвучно ахна). — Ударих си главата в скелето и… мрак. После се оказа, че съм се закачил за същото скеле. Бях с един гащеризон, все му падаха презрамките, а този път виж — същите презрамки, едната де, ми спасила живота. Имах сътресение на мозъка, а предполагам, че и уплахата си каза своето, не ме е срам да призная, хич не е приятно да се усетиш, как политаш надолу… а до асфалта имаше към седемдесет метра. Та… Дойдох в съзнание, гледам — болница, това-онова… Нищо ми нямаше де… Но оттогава, знаеш ли, започнах да си мисля за тебе. Намерих снимката. Прииска ми се да те видя. Много глупава идея, признавам, но… Беше ми интересно. Каква си станала? Рисуваш ли още? Още ли обичаш сладкиши? Още ли са ти топли очите като топящ се шоколад…

— Пфу, колко сладникаво… Ах! И това ли помниш!?

Двамата отново се засмяха. Той продължи след малко, съсредоточено свивайки вежди:

— Практично погледнато, такова желание си е чиста лудост. Минало е толкова време, толкова неща, хора, улици, ние самите — всичко е променено. Сладкарниците не миришат както някога. Бозата няма същия вкус. Никъде не могат да се намерят любимите ти бисквити „Златна есен“… а швепс не съм виждал кой знае откога. С други очи гледаме и други неща виждаме. Обаче исках да те намеря и това е.

— Наистина?!

— Да. Сигурно… защото живея втори живот. На косъм ми се размина. И, знаеш ли, виждам, че не е било напразно търсенето ми… нали?

— Разбира се. Много е хубаво. Не намирам думи.

— И днес, повярвай, бях убеден, че ще се случи НЕЩО. Ето такова чудато усещане. Като предчувствие за… за чудо. И, ето те — чудото. Чудесна си.

Тя наклони глава. Почовърка пастичката с вилица. Рече колебливо:

— Знаеш ли, този ден, 28 май…

— Ммм? — окуражи я да продължи той.

Анжела вдигна очи.

— И аз живея втори живот — каза, чупейки устни. — Катастрофирахме с кола. Едва се отървах. Представяш ли си?

Двамата замълчаха, загледани един в друг.

— Имам чувството, че не сме се разделяли — каза той.

— Само за малко.

— Да. Цял един тийнейджърски живот.

— Не е малко. Но не е и много. Усещам онова време, сякаш е тук, с нас. Сигурно, защото е наше. Двете половинки на геврека. Хоп — и го има. Хоп — и вече не е геврек, а само две самотни половинки.

Виктор си пое дъх.

— Бях влюбен в теб. Наистина най-първата ми любов. Съвсем хлапешка…

— И аз — много естествено и леко призна тя. — Нима ти е чудно? Не знам… не, ще ти кажа. Много дълго, даже и след пубертета се сещах за теб. Не винаги си припомнях името, понякога дори лицето ти ми се губеше… Не с някакво желание да се срещнем, а просто… носталгия, съвсем безформена, сляпа… но искрена. Липсваше ми, без да съм го съзнавала. И знаеш ли защо?

— Защо? — послушно отвърна той.

— Никой след теб не е бил толкова… толкова галантен. Ти винаги идваше с цвете или с бонбон, или с нещо, нарисувано специално за мен… Винаги според теб роклите ми бяха най-хубави, моите коси най-красиви, рисунките ми — най-прекрасни… За теб това бе извън всякакво съмнение. Когато родителите ти купуваха нещо, това татко ми е разказвал веднъж, ти веднага си питал: „А за Анжела има ли?“. Помниш ли, че никога не сядаше, преди да съм седнала аз? Обясняваше ми, че така постъпвали рицарите от романите. И винаги ме рисуваше с корона.