Николай Теллалов: Кукувиче

Сега

Селото се гушеше в падина между две възвишения по склона на Северната планинска верига. Хората тук отглеждаха пчели и развъждаха овце и кози. Къщите им бяха от много дърво, малко дялани камъни и много глина. По сламените покриви растеше трева. Кошарите и кошерите стояха скупчени на едно общо място, оградено със стобор за по-лесно пазене от вълци, мечки и разбойници. Тук живееха задружно.

Но от днес този им живот навярно щеше да се промени завинаги, не, направо щеше да свърши, да се разсипе, да го отнесе вятърът заедно с горещата пепел, която се ръсеше от притъмнялото небе. В сянката на пушеците, изместили веселите дъждоносни облаци, планината бе сякаш примряла от страх. И само там, където пожарът гризеше зеленото й руно, тя потръпваше от болка… но нищо не можеше да стори, за да се защити. А огънят пълзеше надолу, раздухван от бесния вятър по билото, подпомогнат от двумесечната жега, могъщ, ревящ и унищожителен.

Пълзеше. Като лоша мълва, като нашественик от Изтока. Пълзеше. Забиваше тигрови оранжево-червени нокти в плътта на гората, изтръгваше черни и грозни къдели дим, убиваше земята и всичко живо в нея, после зарязваше изпепеления й черен труп и продължаваше лакомо да напредва. Храстите и младите дървета загиваха бързо, вековните великани с гъсти корони и яки корени се опълчваха, но за кратко — пожарът ги изсушаваше, а после те сами пламваха в стълбове от огън и искри, подхранвайки развилнялото се чудовище. Нямаше спасение. Птица и звяр бягаха към равнината — които можеха да избягат преди да са се задушили.

Хората не можеха. Надяваха се до последно, че бедата ще ги подмине, че небесата ще ги пощадят, че кълбящите се над дима облаци ще изцедят дъждовни вимета. Само че облаците изръмжаваха с по някоя-друга гръмотевица и не се намесваха. Хората не можеха да бягат. Не можеха да си го позволят. Без стоката и имуществото си щяха да загинат от глад. Нямаше място за тях в долината — там и без това е препълнено. А и не се смирява човек да загуби всичко, което е създал с пот на чело, мазоли по ръцете и болки в кръста от работа. По-скоро е готов да умре, борейки се.

Само че стъписването пред пожара смазваше волята за отпор, също както преди години страхът от ордите от Изтока попречи да се организира навременна отбрана. Ала тогава някак се справиха — имаха насреща си хора, а не сляпа и неукротима стихия. Стихия, която не може я спря с ръждивите старинни картечници и артилерийски системи за залпов огън.

Огън…

Някои се поокопитиха, когато им се стори, че съзират над билото стрелкащи се крилати точки, но надеждите бързо се стопиха, пожарът ги изсмука заедно с годния за дишане въздух, когато ненадейно се промъкна скришом съвсем близо до селцето, а там лумна с най-отдалечените купи сено, приготвено за храна на стадата за през зимата. Започна паника.

Спасението долетя с неравномерно боядисан в сиво орнитоптер със светлосиви ситни пъстрини по пилотската гондола. Висок мъж в тъмносиво расо изскочи от апарата и звучният му глас надделя над виковете на ужас, блеенето, лая, писъците и рева на огъня:

— Всички мъже и момчета да вземат брадви и ведра! Да дойдат при мен!

Беше Координатор. Още нищо не бе сторил, само призовал хората да се подчинят на волята му. Но всички знаеха що за воля е това. Координаторите — гении в организирането, гении в знанието на най-различни неща за света, юнашки здрави и силни, с хладни сърца и ясни умове. Преди време те извадиха от потайни погреби машините за смърт и отблъснаха нашествениците от Изтока. Ох, защо ли не ги е имало в старо време, за да предотвратят Войната…

Координаторът още не бе пристъпил към задълженията си, но съживителна вълна премина през хората в селото. Координаторът значеше спасение.

А той гръмогласно нареждаше жените и момичетата да се нареждат за подаване на вода от трите кладенеца, дори да черпят от изсушената от бедствието рекичка, извираща от там, където сега приличаше на пещ. Горкото поточе, може би не го бе пресушил пожарът, а то се беше скрило сякаш тънко слепоче в земните недра, навътре в утробата на майка си планината…

Координаторът накара старците, опитни в грижата за животните, да изведат стоката от кошарите, като крият главите на животните с мокро зебло, за да не се плашат и вършат бели. Неколцина по-здрави момчета насочи да грабват кожуси, да увиват в тях пъновете-кошери и да спасяват медоносните пчели, сега замаяни от отровните пушеци. И като спасяват стоката, да не забравят кучетата с кутретата, другари в битката с вълчите глутници зимъс, нито котките с котенцата им — свирепи изтребители на мишките, които гризяха и разваляха купеното срещу вълна, мляко и мед жито за хляб.