Николай Теллалов - Гривната

Не съм се интересувал от археология — у нас такава просто не съществува, — нито страдам от иманярски мании, както всеки пети мой съпланетник, от онези, дето детински продължават да вярват, че на Марс някога е съществувала високоразвита цивилизация. Те ровят в ръждиво-керемидените пустини с такова упорство, че току виж наистина направят някое откритие. Вярно, досега са изнамерили почти двестагодишните останки на катастрофирали земни сонди, тяхна заслуга е разбулването на мистериозните изчезвания на колонистки експедиции отпреди век и половина, но чак пък развалини на прастари съоръжения, построени от истински марсианци…

Разбира се, няма да намерят. Копаенето обаче, според земните вицове, се е превърнало в национален марсиански спорт.

Смешното е, че и аз в крайна сметка не устоях на изкушението, грабнах многофункционална лопата и ето ме — омазан с глина, пясък скърца по зъбите, пот се лее на едри капки и оросява почвата.

Само че аз копая Земята, място, където наистина има какво да изровиш. Кацнал съм на живописно място сред планини, сравнително недалеч от грамаден град — за да ровя като къртица!

… Изтощих се по-скоро, отколкото очаквах. Успешната ми адаптация към земната гравитация ме бе накарала да надценя силите си. Умората ми помогна да поразмисля и да се видя в иронична светлина. Усмихнах се и дори щях да си кажа нещо духовито на глас, когато забелязах в плиткия изкоп — жалък плод на неистовите ми усилия! — метален блясък. Наведох се с още по-бързо разтуптяно сърце, докато разумът ми очакваше от очите да различат в загадъчната находка нещо съвсем банално — смачкана бирена кутия например.

Добре, казах си, нека е бирена кутия, но тогава със сигурност ще е на поне седемдесет години, горе-долу тогава са престанали да ги произвеждат. Все пак е достатъчно вълнуващо. Преди седемдесет стандартни години атмосферното налягане на родния ми свят е било двойно по-ниско от сегашното!

Сгънах треперещите си от възбуда и претоварване крака и се отпуснах на колене. Усетих грапавата и твърда повърхност, ситни камъчета болезнено натиснаха кожата ми. Колко бързо свикнах с това преживяване — да ходиш под открито небе без вакуумен костюм и непрекъснато да си смаян, че стъпваш нейде из простори, три пъти и половина по-обширни от Марс! Само това да беше, Земята би могла да бъде призната за прекрасна — единствено заради този факт! След триста години вероятно също толкова прекрасен свят ще стане и Венера, но няма да го доживея, пък и не един век ще мине, преди условията там да станат напълно земеподобни. А пък дотогава и родната ми планета ще бъде доста уютна…

Протегнах пръсти към ъгълчето на потъналия в грунта предмет, но не го докоснах веднага, защото инфошината на екзоскелета ми изпиука — акумулаторите се нуждаеха от дозареждане. Нетърпеливо включих резервното захранване и най-сетне пипнах металното ръбче.

Бе хладно.

Грижливо човърках пръстта, оголвах находката си и с всяка минута гласът на трезвия разум потъваше във възторга на емоциите. Едва се сдържах да не бързам, за да не нараня полимерния филм по кожата си, който ме предпазваше от алергии и зарази.

В разровеното място щъкаха дребни животинки, насекоми, червейчета, стоножки — зрелище, на което още дълго няма да се наслаждаваме в родните ни пустини, — но и към тях вече бях привикнал и не ги забелязвах. Да ми прости Живота!

След няколко минути държах предмета. Пръстите ми го галеха, почистваха, той мъждиво лъсваше все повече и повече след всяко докосване. Бях загубил ума и дума, бях забравил къде съм, от целия свят за мен бе останала само моята собствена длан и това, което лежеше върху нея и матово отразяваше залезното есенно слънце.

Бях намерил гривна.

Широка три мои пръста, съставена от груби сегменти, напомнящи за стилизирани насекоми с крилца и остри бодилчета на края на коремчетата им — жила. Като че ли инструментите за нейната изработка са били примитивни.

Нямах представа колко може да е стара — на десет месеца, десет години или десет века. Изглеждаше красива в своята недодяланост и независимо дали бе ценен уникат или обикновен продукт на масово производство, за мен тя имаше една съвсем-съвсем друга стойност.

На практика същата, каквато и досега придавам на купчините домъкнати от марсианската повърхност камъни. Почти всяко дете при първото си излизане със скафандър навън събира камъни. Съществува дори шега, че след няколко поколения цялата планета ще се окаже пренесена под куполните градове. Но тази гривна в същото време бе нещо много по-различно от марсианския чакъл, какъвто всеки го има на писалището си! Тя бе късче от Земята, при това късче, минало през човешки ръце. И не бе купена, нито получена като подарък.