Николай Теллалов: Истината за Златната ябълка

Няма история на този свят, която да не е обърната с хастара навън, за да угоди на слушателите. Разказвачите винаги гледат да разправят нещата не така, както са били, а както народът очаква да е станало. То е, защото хората си имат навици и мнения, създавани и съставяни не според това, на което ги учи животът, а въпреки всичко онова, от което следва да се взема поука. Затова рядко се намират човеци, които да обичат истината, даже когато тя е красива, а пък лъжата — грозна, защото когато истината е сурова, а лъжата привлекателна, ясно е кое се предпочита. „Много хубаво не е на хубаво!“ — така си викат хората… и мъдро отсичат в полза на лъжата. И така става не само в нашето царство, защото, нали и другите царства са все човешки, а простотията не ходи из самодивски гори и змейни усоища — при нас си седи, на почит е, пустата. Да, разправят, че имало и царства по-читави, ала това е лъжа и при това отпред красива, а отзад — олеле… Защото според нея се получава, че ето — имало и правилни държави под слънцето, а от друга — има, има, но не и нашата… Та хем тая лъжа е уж хубава, пък в крайна сметка — грозна. Грозна за нас си. Пък обичана до полуда. Ха сега ми кажете, че хората не милеят за отвратителните лъжи пред прекрасните истини!

Дали все пак има правилни царства?… Хм, това е друга приказка. Е, може и да са правилни, ако няма човек да е турил пръст в тая работа, защото юди, хали, самодиви, караконджули, таласъми и други такива не си правят царства! Да не са луди… като нас. Чакай, и за това ще стане дума. За една стража време ще ти разкажа всичко и от първа уста за оная ми ти прочута Златна ябълка, дето ви взе разума на селяни и занаятчии, воини и търговци, слуги и боляри. Че и на чуждоземци — също. Готов ли си да чуеш истината?

Първо, всички обичат първите синове. Защото са първи, сиреч — първенци-юнаци. Батковци. Наследници. За тях са в кърпа вързани я воденицата или нивата бащина, я воловете, я престолът. На тях се пада всичко — по право. И заради това хем ги обичат, хем не много. Тъй че — я да кажем право — накрая нищо не печелят първородните! Дънят се. Кой тогава прибира воденицата, воловете и цялото царство? Най-малките синове. Баш народните любимци. Тия, дето ги глезят от сукалчета: ах, на мама детенцето! Ах, на тати пишленцето! Шарени дрешки, сънища фараонски — хоп и лигльовците стават първи! Всичко им се кланя. Най-вече представите хорски за справедливост. Последните да застанат най-отпред. Много им се е прищяло на слушателите да е така. И затова историите винаги свършват с най-малкия брат на трона, окичил се със златна корона на пъпчиво чело.

Като правило, между големия и малкия има още някой. Средният брат. Тоя, дето никой не му завещава воденицата или царството. Най-много празните чували и старата дядова сабя, та да отмѐня маляка и да пази батьо си от чуждоземците, дето все зло ни мислят, вместо да си гледат живота и да се плашат от нас, понеже има зарад що. Средните синове не са глезени и ухажвани, защото са нейде в средата, а кой ти гледа обикновеното? Е, да, винаги има вероятност баткото да се гътне, но работа ли е това да се надяваш на братово нещастие?…

Помня бе, помня че за Златната ябълка дума продумах. Тъкмо за нея щях да започна…

Растяла била в царска градина Златната ябълка… Кой разказвач го е измъдрил това?! Като е царска, да не би вместо тор да й сипват жълтици? Не, уважаеми — и на нея лайна карат. С големи каруци. Понеже е шефска. И затова смърди повече от коя да е селска. Вярно, хубав плод дава. Ама не и златен.

Истинското дърво с вълшебните ябълки беше диворасляк — на три конни прехода от столицата. И ябълчиците му бяха едни дребни и кисели, даже червеи не завъждаха. И не е истина, че само една от тях беше уж златна, и то единствена — на всяка година. Някой да е виждал такова дърво, което да ражда по един плод годишно? Хайде не разправяйте небивалици, да не ви се смеят селяните… хм, да де, стане ли дума за Златната ябълка, няма да ви се смеят, нали и те обичат приказки за зрели-неузрели. Обаче я ги питайте, без да споменете, че имате предвид тъкмо тая златна киселица, от която езикът ти изтръпва чак до петите. Опитайте. Първо ще ви се хилят, после ще ви се подиграват, накрая ще ви се разсърдят и ще ви набият. И с право — не задавайте глупави въпроси, ѐле пък на селяни.

Златната ябълка раждаше две големи кошници плод, та даже и отгоре — колкото да ви напълни пазвата. Но само три от ябълките бяха, хм, „златни“. Само че не беше от онова злато, от което се секат монети и подкупват бирници. Златни им викаха от уважение — а нямаха нито цвят, нито тежест. Обикновени кисели, дребни колкото голям орех барабонки. Ала — с магия в тях.