Ангел Каралийчев: Тримата братя и златната ябълка

Имаше един стар селски дом, направен от дърво и камък. Покривът му приличаше на овехтяла ръждива шапка с отпуснато надолу кръжило. Изпод шапката гледаха към двора две дълбоки прозорчета, замрежени с кръстовидни дървени решетки. Щърково гняздо се беше наместило върху каменната плоча на белосания комин. Над гняздото шумолеше, разперил клони, вековен сенчест орех. Тежка дъбова врата, нашита с ковашки гвоздеи, скърцаше продължително и жаловито. Наперен петел се разхождаше пред вратата и кълвеше разпилени овесени зърна.

Един ден, щом петелът разпери крила, проточи шия и гръмогласно изкукурига — приказката започна.

Най-напред се разтвори дъбовата врата. Блеснаха озарените от, изгряващото слънце шарени паници и медници, окачени на дървени куки под полицата. Котката, задрямала до камината, стана, протегна се изгърбена и бавно прекрачи прага. Крадешком тръгна към градината да гони врабчета. Миндерът в широката стая беше постлан с дългорунни китени алища и шарени възглавници. Върху мия дера седеше старец на преклонни години. Над главата му върху два побити гвоздеи висяха на стената дървен лък и колчан със стрели.

Пред стареца стоеха прави трима мъже. Гологлави. Калпаците си държаха в ръцете.

Те бяха тримата синове на стареца:

Най-големият,

Средният и

Най-малкият.

Първите двама се пъчеха пременени и накичени. На калпаците им се ветрееха пера паунови. Копринените им пояси спускаха дълги алени ресни до бедрата. Ботушите им стигаха до коленете. Най-малкият се гушеше зад тях, нескопосно облечен, опасан с колан от лико, несресан, както му е редът. Босоног. Перчемът му паднал върху челото. Очите му горяха като два живи въглена.

Белобрадият старец изгледа синовете си, от главите до петите и рече:

— Повикал съм ви, чеда мои, да ви кажа, че тази нощ ще пристигне ламята!

При тия думи Най-големият брат и Средният се стъписаха, стреснати и уплашени. Най-малкият прехапа устни и направи една крачка напред, приближи се до баща си.

— Що думаш, тате? Каква ламя? — попита Най-големият.

— Ще ви кажа. Затворете първом вратата. Натиснете и заключалката. Никой друг не трябва да узнае какво съм ви казал. Само вие.

Тогава Най-големият брат се обърна към Средния и му каза:

— Заключи вратата!

А Средният блъсна Най-малкия:

— Тичай да заключиш вратата!

Най-малкият покорно изпълни поръката. Затвори вратата и намести заключалката. Сетне се върна и седна на чергата до бащините си нозе. Големият и Средният се отпуснаха върху миндера от двете страни на баща си.

Старецът се втренчи към светлите прозорчета сякаш призова спомените си, поглади с длан брадата си и започна:

— Преди много, много години, когато бях малък, вашият дядо ме проводи да напаса козичката в Камендолската гора. Там, както знаете, има едно сухо каменисто корито. По онова време на двата бряга вишеха клони престарели дървета с напукани дънери. Над коренищата им растеше златистозелен мъх. Моята козичка се беше възправила на една леска и се мъчеше да захапе най-долното клонче. Звънчето й трепкаво дрънколеше, а брадицата й се мяткаше насам-натам. Аз бях седнал на един напечен пън и надувах дудучето си. През рамото ми тегнеше торбичка, пълна с диви крушки, на кръста ми висеше кратунка.

В суходолието имаше островръх сив камък. Най-отгоре беше изпълзяло гущерче, такова едно малахитово, с рубинени очички, а гърбецът му сякаш беше посипан със скъпоценни камъчета. Извило очички към мене, то ме гледаше и слушаше захласнато свирката ми.

Изведнъж тежък тътнеж разтърси гората и се понесе в дълбочината като грохот на кервански коли, натоварени с празни бъчви-возилници.

Аз погледнах към небето: там се носеха страшни буреносни облаци. Една светкавица разкъса облаците. Силна гръмотевица удари гората. Изплашени птици изхвръкнаха с писък от гнездата си и се пръснаха в пущинаците — където им видят очите. Едри дъждовни капки захванаха да ръсят шумака, затупкаха по напечените камъни, изведнъж окъпаха гущерчето. Но то не мърдаше от мястото си, с наслада размахваше опашката си и се радваше на дъждовната прохлада.

Аз оставих свирнята, изтичах към козичката, хванах я за нашийника и я повлякох към сухия дънер на един дъб, изтърбушен от гръмотевица. Подслонихме се двамата в хралупата. Само носът ми остана да стърчи навън.

Рукна проливен дъжд, сякаш се изливаше из ведро, а гущерчето все още не мърдаше от мястото си. Стоеше като заковано.