Златната ябълка - Полска народна приказка (Полска народна приказка)

В Карпатите живеела една селянка. Тя имала само един син на име Владислав.

Веднъж селянката отишла в гората за диви плодове. Набрана цяло гърне с малини и се приготвила да си иде в къщи. Не щеш ли, върху един пън видяла стара бабичка с шарено контошче — седи и жално се моли:

— Дай ми, миличка, горски малинки! А пък аз ще ти се отплатя — ще покажа на сина ти пътя към щастието.

На селянката било свидно да си дава плодовете, но много искала синът и да бъде щастлив, затуй подала гърнето на бабичката.

Бабичката изяла всичките малини, до последната, избърсала си устните и рекла:

— Запомни ми думите: ако твоят син си намери работа, която да му е по сърце, той ще стане и на тебе мил, и щастлив ще бъде, и за хората полезен.

— Коя работа може да бъде по сърце на моя Владислав, бабо? — попитала селянката.

Но никой не и отговорил. Бабичката изчезнала.

На онова място, където тя седяла, размърдало опашчицата си едно гущерче и се скрило. А гърнето от само себе си догоре се напълнило с узрели малини.

Тогава селянката разбрала, че е видяла не една обикновена бабичка, а вълшебница.

Мислила тя, мислила как да намери за сина си работа по сърце, но нищо не могла да измисли.

Срещнала един шивач и го попитала:

— Кажи ми, шивачо, коя работа е най-хубава на света?

— Най-хубава работа е шивашката — отвърнал той.

Дала селянката сина си на учение при шивача. Почнало момчето да се учи конци в иглите да вдява, ножицата да подава, ютията да нагрява.

Отлетели три месеца. Отишла селянката в града да навести сина си. Майсторът не може да се нахвали от него — и работно момчето, и смислено. Ала самият Владислав бил невесел.

— По сърце ли ти е, синко, шивашкият занаят? — попитала майката.

Синът отговорил:

— Не, майко, не ми е по сърце. Ние за безделниците богаташи шием кафтани от златна тъкан, а бедните ходят оголели.

Изплашила се майката да не затворят в тъмница сина и за тези думи, хванала го за ръката и го отмъкнала от шивачницата.

Вървели те по пътя, а насреща им се задал един обущар крачи и си пее. Спряла го селянката и го попитала кой занаят е най-хубав.

— Обущарският — отвърнал обущаря. — Ние мъка не знаем, човеците обуваме.

Дала майката сина си на учение при обущаря.

Отлетели два месеца. Домъчняло на майката и дошла да навести сина си.

Обущарят не можел да се нахвали с момчето, ала Владислав бил невесел.

Попитала го майката:

— По сърце ли ти е, синко, обущарският занаят?

Синът и отговорил:

— Не, майко, не ми е по сърце. Ние обуваме безделниците богаташи в скъпи ботуши, а бедните боси ходят. Аз все мисля как да обърнем работата.

Уплашила се вдовицата да не би за тези думи да затворят момчето и в тъмницата, хванала го за ръката и го извела на улицата.

Много хора питала селянката кой занаят е най-хубав по света. Всеки си хвалел своя.

Видяла селянката, че минава един рицар. Приближила до него и го попитала кой занаят е най-хубав.

Рицарят спрял коня си, помислил и рекъл:

— Най-хубав занаят има ковача на оръжие. Той кове леки саби, тежки мечове и остри копия. Дай сина си да учи този занаят!

Оставила селянката Владислав на учение при ковача на оръжие и рекла:

— Стига съм се мъчила с тебе. Ако и оръжейната работа не ти е по сърце — ще те направя пастир — селското стадо ще пасеш.

Минал месец, втори, трети. Минала зимата. Снегът се стопил. Звъннали капчуците.

Една сутрин някой весело почукал на вратата. Селянката отворила и плеснала с ръце. На прага с торбичка през рамо стоял Владислав. Снел той торбичката от рамото си и казал:

— Майко, направи ме пастир! С оръжейната работа не ща да се залавям. За нашия ковач е все едно за кого прави оръжия — за нас или за враговете, а пък аз не искам да избивам своите със сабите, които сам съм изковал. По-добре да стана пастир.

И тръгнал Владислав подир стадото. Пасе добитъка, пее, със свирка си свири.

Веднъж Владислав забелязал, че над близката гора се издига стълб от дим. Затекъл се и що да види? Около един бял камък огън пламти, а върху камъка се върти голям гущер.

Дожаляло на пастира за гущера, протегнал му своята тояга. Гущерът пропълзял по тоягата ката по мост на зелената ливада, ударил се върху земята и се превърнал на бабичка.

— Хайде, сине, хайде пастирко! Ти ми помогна и аз ще ти помогна — ще те наградя с късмет. Ела с мен!

— Не мога да си оставя стадото, защото току виж, че вълците нападнали кравите — отвърнал пастирът.