Комуто писано - Полска народна приказка (Полска народна приказка)

Отдавна, много отдавна в замъка си доживявал спокойно своите старини богат княз. Имал той едничък син — рицар напет и сърцат, прочут надалеч със своята ловкост и сила. А старата княгиня много искала да си има момиче, та казала на княза да си вземат едно сираче и да го отгледат като свое. Така и сторили и не се разкаяли. Защото храненичето излязло добричко и послушно и всички му се радвали. То се казвало Мария.

Един ден в замъка пристигнал прашен вестоносец и съобщил, че кралят е замислил да се бие с неверниците, та приканва всеки, който може да върти меч, да дойде под неговото знаме. Изпълнили се друмищата с храбри мъже. Пък старият княз бил вече немощен, та изпратил своя син.

Тръгнал младият рицар с воините си на война — ризниците им светят като ясно слънце, мечовете им бляскат като светкавици.

А насред пътя — белобрад гуслар свири и песен нарежда, всекиму на ръката поглежда, съдбата му отрежда. Спрял се и княжеският син да научи какво занапред ще му се случи — война е това, не игра! Старецът погледнал ръката му и рекъл така:

— Светли княже, щастлив живот те чака: на войната ще се отличиш, със слава здрав и читав ще се върнеш дома и ще се ожениш за добра мома. Ала няма да бъде тя от знатно коляно, а бедно сираче по милост отхранено.

Подхвърлил рицарят златна пара на гусларя, смахмузил коня и продължил по пътя си.

Дълго траяла войната, много кръв се проляла, много млад живот се затрил. А щом свършила, княжеският сия си тръгнал за дома здрав и невредим, с големи почести от краля награден, защото безстрашно се бил и много неверници победил. Когато наближил бащиния си замък, вратите се отворили — излезли да ги срещнат с чест и почет старият княз с княгинята и храненичето Мария, което те обичали като родно дете. Младият воин скочил от коня, целунал ръка на баща си и майка си, пък Мария дори не погледнал. Спомнил си той думите на стария гуслар и си помислил:

„Досега всичко, що ми предрече, се сбъдна. Дали пък не каза, че нашето хранениче ще ми стане жена?“

Славата така му била замаяла главата, че той много се възгордял, както това често става с младите хора. Изведнъж намразил Мария, не искал очите му да я гледат — решил да я пропъди, да се отърве от нея.

Пък Мария била израснала мома ненагледна: кротка гълъбица, ясна зорница, умна-умница — както се пее в песните. Като видяла княжеския син такъв левент и възмъжал, начаса го залюбила. И колкото той по-злобно я гледал, толкова повече тя го обиквала — такова е то, моминското сърце!

Един ден младият рицар заповядал на най-верния си слуга да пусне в близката река лодка без гребла, без кормило, да сложи вътре и малко храна. На заранта повел Мария уж да се разходят край реката. Качил я на лодката, па блъснал лодката навътре в реката.

Реката бърже отнесла лодката далеч-далеч. Мария кършела ръце и плачела, а накрай от мъка и умора заспала. През нощта лодката запряла под колелото на една воденица.

На заранта воденичарят понечил да пусне камъка да се върти, а колелото не мръдва. Излязъл да види дали някой пън не се е препречил, гледа — лодка, а в нея — заспало момиче, облечено в хубави дрехи. Викнал той жена си и двамата я пренесли вътре. Като се събудила, Мария им разправила какво я сполетяло. Воденичарят и жена му били добри хора. Те се смилили над клетото сираче и го оставили да живее при тях. Мария помагала в къщи, защото била сръчна и работлива, и скоро прашната воденица светнала като дворец.

Един ден тя се качила на малката лодка и отишла на брега да събере сухи дърва в гората, що растяла край реката. Ето ти, че след малко се за чул ловен рог, а после и конски тропот. Надзърнала Мария през храстите и що да види: към нея препускал самият княжески сия, който бил излязъл с хората си на лов. Хукнала момата да тича през гъсталаците. Ала рицарят я зърнал и познал. Ядосал се, гдето пак му се изпречва на пътя, пък той си мислел, че реката я е отнесла далеч, а може и да се е удавила. Викнал на слугите да я хванат. Подгонили я, ама тя като подплашена сърна бягала, бягала през най-големите гъсталаци и накрай се шмугнала в едно тресавище. Слугите се върнали с изпокъсани дрехи и издраскани лица.

На мръкване Мария тръгнала накъдето и видят очите — не смеела да се върне във воденицата, защото там можел да дойде пак княжеският син. Вървяла, вървяла през тъмната гора цяла нощ, а на разсъмване излязла на едно поле. Далеч пред нея се виждали кулите на един замък. Запътила се момата натам. Стигнала до оградата на хубава градина с пъстри цветя, а сред цветята — дванадесет девойки, облечени в скъпи дрехи, везат гергеф със златни и сребърни нишки. Те били дъщерите на тукашния княз.