Ангел Каралийчев: Тримата братя и златната ябълка

— Малеее — прошепна тя, — колко си страшен!

— Не съм страшен, а съм безстрашен! — отговори натъртено Най-големият.

— А мога ли да попитам къде отиваш? — попита светлата небесна скитница.

Най-големият брат отговори, без да погледне нагоре:

— Не е твоя работа!

— Тогава няма да ти светя! — разсърди се месечината и се потули зад един облак.

Настана мрак. Далеко в глухата тишина забуха бухал. Конникът страхливо се озърна, смахмузи коня и препусна стремглаво. Конските копита затупуркаха по камъните към пустата гора Тилилейска. Когато навлезе между дърветата, Най-големият брат дръпна юздата на коня и го спря. Сложи ръка на челото си и дълго се взира. Нищо не се виждаше. Само мънички светулки прелитаха в пущинаците и тътнеше гласът на бухала. Пак препусна. Додето стигне на потайното място, гореща пот обля гърба на коня под седлото. Любопитната месечина крадешком погледна през пролуката между два облака и за миг огря едно старо ябълково дърво. Върху най-горното клонче на дървото блестеше и се люшкаше златна ябълка, голяма колкото юмрук. Наляво от ябълката стоеше като замръзнал страж висока тъмна копа.

Конникът скочи на земята. Хвана запъхтения кон за юздата и го отведе при копата. Пусна го да пасе. Сниши се и коленичи в тревата. Сложи секирата до себе си. Измъкна от пояса си единия нож и го захапа. Втренчи очи към ябълката и почна да се блещи, за да изглежда страшен. По едно време се досети за лъка, сне го от рамото си, изкара стрела от колчана, опъна тетивата и пак се вторачи в полумрака.

Месечината зашепи устни, за да не прихне от смях, измъкна се изпод облака като търкулнато кълбо и грейна с цялата си хубост. Наоколо стана видело и светло. Изневиделица срещу въоръжения пазач размаха разперените си ръце едно дрипаво бостанско уплашило.

— Ламята иде! — проговори на себе си Най-големият брат и зъбите му затракаха. Ножът падна от устата — му. С уплашен глас той се провикна: — Предай се или ще ти забия една стрела в кратуната!

Бостанското плашило направи с едничкия си крак два скока напред към него и кресна:

— Ти ли, бе? Знаеш ли кого плашиш? Най-големият брат захвана да мънка:

— Аз… аз… не искам да те плаша.

— Тогава що щеш тука?

— Дошъл съм… за ябълката!

— Ябълката ли? Ей сега ще ти дам аз една ябълка, че да ме запомниш!

И като подскочи още един път, плашилото разпери заплашително ръцете си. Най-големият брат захвърли лъка, изправи се и обърна гръб. Втурна се да бяга в нощта. И както тичаше, окаченият на колана му боздуган го удряше отзад.

— Олелеее! — викаше бегачът и цепеше тъмнината.

— Дръжте го! Крадец! — разлютено крещеше плашилото и смешно подскачаше подире му.

Но ето че оня с боздугана се препъна в ножницата на кривата си сабя, падна и захвана да рита. Плашилото го настигна. Наведе се, хвана несръчно, както куклите го правят, с две ръце дръжката на сабята си, изкара я от ножницата и почна до го бие: — На! На! На ти ябълка! Искаш ли още? А Най-големият брат си дереше гърлото:

— Не ща ябълка! Само ти се моля да ме оставиш жив!

— Тъкмо в тоя миг Ламята — пристигна с гръм и трясък: Очите й грееха като прожектори. Всяко листенце на ябълковото дърво се виждаше.

Плодът най-горе блещукаше като малка зачервена месечина. Чудовището отвори устата на едната си глава, без да бърза, изкара навън дълъг огнен език, откъсна с него ябълката и я намъкна в зиналото си гърло. Конят, който пасеше до копата, се подскрижи и тревожно изцвили.

Ламята трепна, насочи към него ламските си очи и го закова на място. Спусна се към копата, разтвори широко устата си и го налапа. Намъкна го в гърлото си заедно със седлото и се облиза.

— Много сладко било — рече си тя конското месо. Сега разбирам защо вълците налитат на коне.

Сетне се обърна изведнъж, разтвори страшните си крила и се понесе над горските върхари. Подире й остана само една дълга огнена опашка.

След малко на полянката се върна плашилото — и промърмори:

— Прогоних го! Мене тука старецът ме е поставил давардя златната ябълка. И ще я увардя!

И замръзна на мястото си.

Месечината, която беше свидетелка на всичко, що се беше случило, поделата замислено глава.

На другата година доде ред на Средния брат да варди златната ябълка. Той беше мъж едър и наклан. Коланът опасваше корема му като обръч на бъчва. Очите му час по час се затваряха за сън. Прозявката не слизаше от устата му. Бащата му каза: