Ангел Каралийчев: Тримата братя и златната ябълка

— Сине мой, миналата година твоят брат не можа да уварди ябълката. Той изтърва и коня, с който замина да убие Ламята. Сега надеждата ми е в тебе. Вземи втория кон от яхъра и тръгвай към Тилилейска-та гора!

Средният брат се почеса по тила и като бутна с лакът Най-малкия, продума:

— Иди да ми доведеш коня!

Неохотно окачи лъка през рамото си, намести стрелника на кръста си, дигна боздугана, но като усети колко е тежък, пак го остави на мястото му. Попита баща си:

— Тате бе, тази нощ къде ще спя? Бащата тъжно отвърна:

— Няма да ти остане време за сън, синко!

Най-малкият брат доведе коня пред вратата. Средният запухтя, засили се и се опита да прехвърли единия си крак през седлото, но не можа да яхне добичето. Тогава Най-малкият го хвана през кръста, повдигна го мъжки и го намести върху седлото. Подаде му калпака. Изтича напред и отвори портата.

Конникът потегли и излезе навън кандил-мандил. Когато навлезе в Тилилейската гора, за да не заспи, той започна да си тананика:

Ето я потайната полянка с ябълковото дърво и копата. Конникът пристигна едвам-едвам, прозя се продължително, дигна ръцете си нагоре и се протегна:

— Аааах!

Изневиделица напреде му изскочи плашилото и се развика:

— Стооой!

Средният брат му отвърна:

— А бе, не видиш ли, че съм спрял? Плашилото строго попита:

— Защо си дошъл?

— Дошъл съм да гоня Михаля — отвърна Средният брат.

— А не те ли е страх да ходиш нощем в тая опасна гора?

— Тц! Не ме е страх — поклати глава конникът, — но страшно ми се спи. А ти кой си?

— Аз съм Петко Страшника! — отвърна плашилото.

— Какво правиш тука?

— Вардя ябълката.

— Кой те е наредил на тая служба?

— Дядо Върбан, стопанинът на ябълката.

— Баща ми значи — кимна с глава Средният брат. — Чудесно. Слушай, Петканчо, тази нощ, както е казано в приказката, ще пристигне Ламята от Долна земя. Аз тряба да й светя маслото, но как, когато умирам за сън! Моля ти се, бъди добър, убий я ти наместо мене! На ти лъка, на ти стрелите!

И като сне лъка от рамото си и извади стрелите от колчана, Средният брат ги подаде на плашилото.

Петко протегна напред ръцете си да хване лъка, но нали нямаше пръсти, изтърва го на земята.

Средният брат слезе от коня, взе лъка от земята и го окачи върху едната Петкова ръка. Колчана със стрелите надяна на шията му. Сетне занарежда:

— Ей там от оная копа ще си наскубя меко сенце, ще си го постеля и ще се изтегна. Щом месечинката ме погали със златното си перце — аз ще заспя, а ти убий Ламята! Няма да я жалиш! Като я свършиш, донеси ми златната ябълка и не забравяй да наглеждаш коня ми. Ох, как ми се спиии!

Прозя се дълго и сладко. Сетне приближи до колата, наскуба си сено, постла го и легна възнак. Загледа се към месечината, която му се усмихна дяволито, и притвори очи. Захърка.

Петко Страшника Стоеше замръзнал на пост и въртеше очите си наоколо.

Настъпи полунощ. Под ябълката като видение преминаха безшумно кошутата и сърненцето й. Мушнаха се в гъсталака и слязоха към езерото.

Изведнъж тежък гръм и трясък разтърси гората. Месечината про-бягна надолу, сянката на копата се удължи и закри заспалия Среден брат. Над горските върхари се понесоха шест светлини, които бързо се уголемиха. Те бяха очите на приближаващата троеглава Ламя. Петко се възправи срещу чудовището и с разтреперани ръце се опита да опъне тетивата на лъка, но нали нямаше пръсти — лъкът се изхлузи от ръцете му и падна на земята. Тогава той се уплаши здравата и се опита да извика, ала не можа да каже гък, защото езикът му се беше сковал.

Ламята зина, пое с огнения съскащ език на средната си глава ябълката от върха на дървото й се огледа наоколо. Видя коня.

— И тая година са ми докарали кон! — рече тя зарадвана и се спусна към животното. Отвори уста, рече — ам! — и го лапна. Протегна шия, удължи я, за да не заседне на гърлото й.

Сетне се обърна към Петка, който трепереше като лист, помириса го и запръхтя недоволна.

— Не си бил жив, а мязаш на човек! — викна тя презрително и се обърна назад.

Литна над горските върхари. Затрещяха клоните, приведоха се тревичките. Подир чудовищната гостенка остана лъкатушна огнена сянка.

Търкулна се още една година. Най-малкият син рече на баща си:

— Настана моят ред. Тате, тая нощ аз ще вардя ябълката! Дядо Върбан поклати глава с горчива усмивка: