Николай Теллалов - Страшен съд за всеки

Опита се да я спре, но тя се разкрещя на прага и той се отдръпна стреснат.

— Остави ме!!! Цялата ти идиотска подготовка нищо не струва! Не искам да се крия от съда Му! Ти си жалък! Продал си се на Сатаната! Щом не искаш да ме последваш, не ме спирай! Мразя те!

— Върви — глухо отвърна той.

— Не ми трябва твоето позволение! — изпищя тя, завъртя се на тока си, като удари куфара в касата и залитна на площадката пред вратата. Изтича по дървените стълби в двора и хукна през покритата с чакъл алейка към портата във високия дувар — грозен, неизмазан, но за сметка на това як като крепостна стена. Плодът на неговите усилия през последните два месеца, който струваше немалко пари.

Той въздъхна подире й. Сви рамене като в гърч. В края на краищата това бе последният му опит да я придума да остане и да не прави глупости. Дори беше доволен отчасти и му бе неприятно да го осъзнава.

И въпреки всичко, почувства буца в гърлото си, която му попречи да я повика.

Тя спря до колата си, след като с мъка, затъвайки в чакъла с острите си токчета — издокара се толкова елегантно, че направо го болеше да я гледа, — беше отворила железните крила на портата. Той стоеше на вратата, без да може да пристъпи към парапета на терасата и гледаше как жена му се бори да натика куфара на задната седалка.

За какво й е този куфар? Пълна идиотщина. Хайде, обличането й като за прием все имаше някакво обяснение и известен смисъл, но куфар? Щом толкова вярваше на проповедниците, които я бяха омаяли и променили до неузнаваемост през последните месеци в отвратителната й секта, за какво й трябваха някакви вещи — нали идеше Краят на света?

Неволно прескочи към мисълта дали наистина я бяха променили. Не чак толкова. Склонността към истерия и избухливост беше част от характера й. Проповедниците сякаш просто бяха засилили всички онези страни от нрава й, които той с толкова мъка и не чак толкова много търпение понасяше.

Променило се бе неговото отношение към нея. Беше готов да я остави да върви там, където смята — с промития си в сектата мозък! — че трябва да бъде днес.

Защото утре нямало да има.

И въпреки че се бе примирил, трепна, когато тя се забави сякаш в размисъл, преди да отвори шофьорската врата. Слънцето сияеше, чакълът белееше ослепително, но той беше сигурен, че лицето й е станало спокойно. Бързата смяна на настроенията бе характерна за нея.

Тя се обърна към терасата. Сигурно си мислеше колко грозно изглежда сега вилата след всичките „подобрения“, направени от съпруга й, за да превърне двуетажната кокетна къща в подобие на бастион, бункер. Навярно напечените ръждиви листове бронирана стомана, поставени под наклон около стените — а зад тях едри камъни, пясък и оловни сачми, — я накараха да се понамръщи леко, когато извика:

— Извинявай! Не те мразя! — В тона й нямаше истинско разкаяние. Вероятно просто се беше сетила, че не отива на една евангелистка да мрази ближния, особено този тук, когото някога бе обичала, включително и плътски, ох, и още как плътски! — Ти си заблуден! Не мразя теб, а греха ти, в който упорстваш! На тоалетната ми масичка съм ти написала адреса на църквата ни. Имаш време да се присъединиш към нас и да се спасиш истински!… Последният ти шанс!

Тя замълча, подвоуми се дали да каже още нещо. Но сигурно това, което трябваше да добави, бе само „сбогом“ и нервите й не издържаха. Той я познаваше достатъчно добре, поне като външни реакции, разбира се, за да види, че е готова да се разплаче и може би да се върне, за да го умолява, убеждава… или пък да склони да остане с него. Замря. Хем го искаше, хем предпочиташе тя да си тръгне. Не знаеше какво иска. Беше му станала чужда. Особено през последните месеци — откакто светът чакаше своя край…

Но пък изведнъж с известен срам си призна, че би било добре тя да се върне — колкото да се налюбят за последно… и после да си върви. Да приключат с един хубав спомен, защото напоследък просто нямаха хубави спомени. Нещо, което да забравят в небитието като последната страница на съдбата си, ако проповедниците-кукловоди на оглупелите фанатици вземеха, че наистина познаеха и Апокалипсисът настъпеше…

Дали подобни неща минаха и през нейната глава, не разбра. Наистина я познаваше добре, но не чак толкова, за да е предсказуема за него. Във всеки случай в работата си той по-често правеше верни прогнози в областта на метеорологията, отколкото за поведението и мотивите на съпругата си…