Николай Теллалов - Страшен съд за всеки

Апокалипсис. Армагедон — но в неочакван вариант. Всички са си представяли последната битка между Доброто и Злото като величава панорама на срещащи се светли и тъмни армии в чисто поле като на парад. Но се оказва, че Армагедонът е просто една тотална партизанска, гражданска война по образеца на Близкия изток или Ълстър и всеки е срещу всеки. Защото телевизорите не показват горящи от небесен огън съвременни Содом и Гомор, радиостанциите не транслират наистина седемте ангелски тръби. Напротив — няма нищо, никакъв намек какво става отвъд мистичния терминатор на Посочения час.

Страхотен термин са измислили сектите — Приближаване. Да го тълкува кой както иска — според страховете в подсъзнанието си. Неизвестността е най-страшна. Наистина оръжие за масово поразяване на умовете и за освобождаване на диви и мрачни стихии, които се крият във всеки от нас. И тези стихии сега вилнеят и рушат всичко, което е било постигнато.

И сякаш наистина няма значение дали е дошъл същинският съден ден или е дирижиран глобален заговор на шепа маниаци, които обаче разиграват огромни човешки маси като стада добитък.

Но нима никой не се е подготвял за това, освен подобни приятелски групи от здравомислещи? Секретни служби, разузнавания? Или и те имат пръст в цялата работа? Богаташи, мафиоти, магнати, политици… А дали не са подценили нещата? Наистина развоят е неочакван — от изток настъпва… пустота. Навярно са се надявали Посоченият час сам да се дискредитира — дори с цената на масови самоубийства на религиозни психопати и хора, подведени и наркотизирани от фанатиците. Разчитали са, че нищо няма да стане и нещата ще се успокоят — и преди вълните на лудостта са атакували устоите на обществото. И ето, че действително не се случи нищо. По-точно — случи се нищото. От териториите, където е настъпил Посоченият час, не постъпва и бит информация, ни вопъл, ни стон, нито репортерска снимка, новина, свидетелски разкази… Нищо. Поне чрез сетивата на съвременната цивилизация — медиите — не пристига нищо. В съзнанието на хората Краят наистина идва. Словото, мисълта, представата се превръщат в материя, в дело, в руини.

Ужасно.

Даниел отчаяно искаше да повярва в описания от Теди сценарий.

Но и не можеше да забрави думите на проповедника по телевизията: „Нима очаквате да видите тайнството, докато удобно седите вкъщи?“

Впрочем, самото участие на проповедниците в телешоуто като че ли говореше в подкрепа на тезата за сектантски мегазаговор.

Но… ако бяха искрени? Не, не ставаха нито прави, нито симпатични от това. Все пак нищо чудно да бяха познали истината. И нещо наистина Приближаваше.

Страшният съд. Краят на света.

Телевизорът вече показваше епизоди от Армагедон. Уличните схватки избухваха с приближаването на нощта. Липсата на светлина винаги е засилвала човешкия ирационален страх, а значи и агресивността. Рядко някъде хаосът се разразяваше още денем, но където това ставаше, привечер бе същински ад. Дори наистина нищо лошо и особено да не се случваше зад фронта на Приближаването, вече щеше да се случва.

Пожари, плячкосвания, безчинства… Тълпи се сблъскваха и се биеха с голи ръце, но ефектът бе не по-малко кървав, отколкото ако използваха оръжия.

В просторни помещения като театри, киносалони и зали стотици празнично облечени хора пееха псалми, сред тях имаше припаднали, богомолците ги тъпчеха до смърт, без да го забелязват, заслепени от екстаз, оглупели до безчувственост.

Катастрофи по пътища, железници, летища, фериботи, кораби. Огромен бял „Боинг“ без видими признаци за авария на борда се вряза в стадион, пълен с богомолци, камерата бе на самото игрище, предаването се прекъсна няколко секунди след като самолетът се разби в трибуните…

Ненадейно отгоре се изсипаха децата, за да разрешат някакъв спор, който застрашаваше да се превърне в караница.

Даниел се опомни и обърна телевизора, седна пред него и се залови да издирва канали, от които можеше да се улови някаква друга полезна информация, вместо да се парализира от влудяващите, абсурдни и сякаш нереални зрелища…

Уреждането на детските разногласия отвлече възрастните от смразяващите събития отвъд стените на убежището им, които от това станаха някак по-сигурни. Но в същото време ги подсети за отговорността, която носеха за хлапетата. Изпратиха ги горе, като Теди взе видеото и им го занесе в стаята за игра — всъщност просторното антре между двете детски, там имаше прозорец, а подът — застлан с мек сив мокет, който обаче според момчетата не бил подходящ за състезания с автомобилчета. Даде им няколко касети, а Ана ги снабди и със закуски.