Николай Теллалов: Слънце за зимнина

— Ти какво помниш за баба си? — остро запита бай Манол.

Въпросът беше неочакван, макар че около тази тема се въртеше разговорът, толкова смутил младия мъж. Всъщност, по-точно бе монолог на бившия селски учител. Деян изсумтя.

— Какво помня… Помня, че ме дразнеха в училище, дето баба Вила уж била вещица…

— И?

Деян въздъхна.

— …и че била копеле…

— Много добре си спомняш, значи — все така наежено каза старият. — Аз пък рекох, че си забравил как баба ти баеше и врачуваше на цялото село… дето сега едва в десет къщи хора живеят. Как береше билки за човек и за добиче…

Деян мрачно гледаше бурканите на терасата, прилежно строени в редици по девет. Бяха грижливо измити и ярко лъщяха на слънце. Единствената причина младият мъж още да не спори, бе жегата, с която беше напоен въздухът — какъв ти въздух, същинска супа! Августовският зной сякаш капеше от хасмата, увила изгубената сред голямата градина къщурка. Сенките от дърветата не даваха жадувана прохлада и само студената мътеница крепеше Деян и гасеше раздразнението му. Но накрая не издържа и прекъсна обясненията на стария:

— Слушай, тате! — енергично каза той на бай Манол. — Нищо не разбирам!… Не, не! — запротестира тутакси. — Не ми повтаряй всичките тези бабини деветини. Ако се опитваш да ми откажеш, направи го както трябва, не да ми разправяш приказки… Ха! Направо не мога да повярвам на ушите си! Какво ти става?

— Сине бре… — поде старият, но Деян продължи, припряно оставяйки стомната на масата, като от брадичката му покапаха бели перлички от непреглътната мътеница:

— Казах ти вече ясно и точно — имам пари. Ще работим заедно с немска фирма и заплатата ми става европейска, не те лъжа, та да не се тревожиш!

— Да, ама Юлето наесен е ученичка — възрази бай Манол, — а есента ей я къде е! Диди не може да почне работа докато Гошко не го вземат в детска градина…

— Радвам се, че спомена за училището — рече Деян, — хубаво се сети. Ха сега се сетѝ, ако обичаш, че и самият ти си даскал, и то по математика и физика, затова престани да ми говориш… за магии!

Бай Манол примижа. Почваше наистина да се засяга.

— В състояние съм да издържам семейството си, а даже се появи възможност и на теб да помогна — не спираше Деян, като бършеше потното си чело. — Трябва ти нова печка, дърва, въглища… Хайде да не слушам пак, че пенсийката ти била достатъчна!

— Че не стига, не стига — навъсен се съгласи старият, — но не ти ща парите. Нали тъкмо ти обяснявах как мога да мина без кюмбета и кюмури… Грешни пари, сине, за нищо ще се лишаваш, пък аз…

— Не се лишавам! — изръмжа младият мъж и отново посегна към мътеницата.

— Добре де… — сухо отрони бай Манол.

Умълчаха се.

Деян въздъхна пак и бръкна най-сетне в джоба, където държеше плика с приготвената сума, която трябваше да отърве баща му от студуване през зимата. Сложи парите на дървения плот, по който пълзеше замаяна от жегата пчела. Дъските почти пареха. И то на сянка!

Каза меко:

— И аз си мисля колко топло се хаби в момента, след два месеца може да ни се досвиди за горещото, обаче това са си природни закони, на теб ли трябва да го казвам…

— Трябва да знаеш, не с лошо й викаха копеле — заяви внезапно старецът. — Щото може и това да си забравил. Копеле, да… ама самодивско. Помниш ли как излекува стрина ти, а? Дипломираните доктори я бяха почти уморили с химиотерапия! И това ли са магии, сине?

Синът косо погледна баща си. Напомнянето за старата семейна легенда, че майката на бай Манол е била родена от митично същество, прелъстено от един левент юнак, който толкова обичал да кръшка, че самодивата накрая просто подхвърлила детето си и изчезнала обратно в гората, съвсем развали настроението на Деян. Какво имаше общо тази красива приказка с необходимостта да се подготвя човек за зимата?!

Начумерено се озърна към бурканите.

— Това със стрина Ани беше съвсем друго нещо… — опита се да каже.

— Не е! И прадядо ти, Господ да му прости какви ги е вършил, ама освен женкар беше и много храбър човек, все се буташе там, където никой не смее. А след раждането на баба ти стана смел до безумие. Защото нито щик, нито куршум го ловеше. Та той касапницата на Добро поле отърва без драскотина, жив остана от цялата рота! И почина от удар, чак когато заряза самодивата и рече да се жени за една офицерска вдовица от София… то това вече й дойде нагорно и тя си избяга обратно в гората, а от него сне заклинанието си, дето го пазеше…