Николай Теллалов: Слънце за зимнина

Деян се намръщи.

А бай Манол обидено сви устни, когато синът в отговор му заяви, че е време да тръгва:

— Вдругиден сутрин летя за Германия — обясни сухо, — а още не съм си стягал багажа, татко. Сигурно ще се върна поне две седмици преди Коледа и оттогава, да чукна на дърво, край на всякакви парични затруднения — и мои, и твои. И… добре де, на баба Вила маг… ъъъ… номерата, ти пак си ги прилагай, но моля те, вземи това…

Старецът мълча цяла минута, след което кимна унило, но не посегна към плика.

Все пак стана да го изпрати до портата и от това неприятната студенина в гърдите на Деян омекна, престана да го стърже с остри ледени ръбове.

„Опелът“ приличаше на пържолник и всъщност спокойно можеше да се изчака няколко часа да се поразхлади, но Деян се страхуваше, че дори да продължат да говорят за друго, налудничавата тема пак ще изплува и те двамата ще се скарат.

Бай Манол помаха с ръка подир колата, младият мъж късо бибипна с клаксона за довиждане, но наистина беше му олекнало едва-едва.

„Дявол да го вземе — помисли си Деян с тъга, — ето това е тя, старостта… Вдетиняване. Слънце за зимнина щял да затваря! Ех, тате, тате…“

„Опелът“ изръмжа по черния път, вдигайки прах край уморената пожълтяваща зеленина на запустелите дворове, и се насочи към шосето.

Разбира се, след почти тримесечно отсъствие от вкъщи, Деян не се сети веднага за баща си. Първо се наигра до насита с децата, изслуша хвалбите на Юлето за успехите й в училището, чу жалбите на Гошко, че кака не му давала да пипа читанката… все приятни часове.

А щом с Диляна приспаха хлапетата, настъпиха още по-приятни.

Чак призори той попита Диди, щастливо задрямваща в прегръдката му, как е бай Манол.

Това, което чу, помете сладката умора, прогони съня и го изстреля към паркинга пред кооперацията. Дообличаше се по стълбището. Единственото нещо, за което се поздрави наум, докато се измъкваше от засипания със сняг град, беше, че не се сопна на Диляна, не я нагруби, не я упрекна. Просто не му остана време за това.

Придвижваше се по-бавно от желаното. Ако по улиците и булевардите се правеха някакви опити за почистване и шосето също носеше следи от скорошно минаване на снегорини, то отбивката за селото представляваше същинска трагедия. Или зимен рай. Дълбоките преспи накрая надвиха конските сили на двигателя и Деян заряза автомобила на около два километра от селото. Хукна, затъвайки, направо през полето, където снегът беше станал корав под сплъстяващия го вятър.

Селцето представляваше най-живописната бяло-черно-синя гледка, сякаш видяна през очите на дете. Даже немските коледни картички бяха жалки пред искрящите дори под млечно-сивото облачно небе преспи и скреж, украсили дървета, стобори и къщи. Над много малко от покривите се виеше дим.

Деян не обръщаше внимание на вледенената си разрошена коса и хапещия го за ръцете студ. Тичаше разгърден, като оставяше подире си шлейф от тънка пара, но в разгорещеното му тяло се беше свила мразовита топка.

Завой, още един… и още. Джафна куче, но не се измъкна от колибката си, а даже се стъписа от префучалия край оградата човек…

„Боже, татко! Защо изпрати обратно парите?! Дидо, Дидо, с кой акъл ги взе бе, скъпа?!! Как ли се оправя сега?! Сигурно е съборил плевнята, дано се е сетил… да я е прежалил — все нещо да гори в пустата пернишка печка, спукана на много места!… Тате, татееей!…“

Ето я къщата!

Деян спря и подпря длани на коленете си. Едва си поемаше дъх, на издишване дробовете му изригваха гъста пара, болеше го под ребрата, в сгънатия уж за почивка кръст се забиха бодлите на болката, краката виеха от умора. Вдигна глава.

Едновременно му направиха впечатление две неща.

Дворът и мястото пред портата бяха разчистени от снега, пътечките посипани с пясък.

И над комина нямаше пушек.

Деян гълташе режещия въздух на корави буци, усещайки крайниците си тежки, главата пламнала, а сърцето — ледено. Раздвижи се и тромаво се затича, на подскоци преодолявайки последните метри до бащината къща…

Единствената голяма стая в нея — вратите към двете тесни спални бяха отворени широко — беше изпълнена с весела лятна светлина. Беше топло, толкова топло, че бай Манол седеше на масата по тениска и, мърдайки устни, четеше английско научно-популярно списание, като си водеше записки с тънко подострен молив и постоянно надничаше в дебел речник.

Вдигна бялата си глава към нахълталия и сега замръзнал с отворена уста на прага Деян, погледна го над очилата: