Николай Теллалов - Черно небе

Черното небе. В бездънната му зеница взорът потъва, без да се натъкне на нищо, освен на обилния звезден прашец, ала звездите са толкова далечни, че не се броят. Погледът се губи в безкрая. Само случайно нечие око може да различи самотен орбитър, който кротко се плъзга по незримите гънки на гравитационното поле.

Една от многото прашинки, зареяни в черното небе.

Орбитърът има за основа шаси от титанови греди, дантелено изрязани за олекотяване, които образуват ребра на куб. Главният диагонал на конструкцията възлиза на шейсет и три метра, без към общите габарити да се прибавя дължината на разнообразните антени (нацвъкани на не най-подходящите места), ширналите се слънчеви панели и щръкналите телескопичните мачти, увенчани със защитни емитери. Около геометричния център на шасито се намира обитаем ротор за създаване на изкуствена центробежна гравитация, който в момента е застопорен. Съставен е от пет херметични модула, три от тях приличат на оригинални оранжерийни типови модели, но пък в очертанията на жилищните отсеци всеки опитен космонавт разпознава преправени цилиндрични резервоари за гориво, със сигурност с двойни стени, така че да побират допълнително количество работен флуид и да екранират вредните лъчения. Елементите на ротора по принцип трябва да се плъзгат по вътрешната повърхност на пръстеновидна релса досущ вагончета. Тя обаче не е изпълнена според класическата жироскопна схема на окачване, а душмански е заглавена в ребрата на кубичното шаси. Тъкмо поради тази причина жилищните модули сега са неподвижни — орбитърът се подготвя да маневрира и механичното свойство на ротора да запазва ориентацията на своята ос на въртене ще попречи на целия апарат да завие.

Това говори за две неща — обитателите на орбитъра не намират безтегловността за неудобство. И второ — предпочели са по-примитивното конструктивно решение от съображения за финансови икономии.

Накратко — закъсали са може би с парите.

Доказателства за такова предположение не липсват. Единият аксиален баричен ръкав, който излиза от главината на ротора и опира в сервизния отсек на кърмата, е твърде тесен и забележимо огънат. Краят му се губи в резките вакуумни сенки, хвърляни от тъмния корпус-радиатор на изотопен енергоблок, над който лъщи сплесканата призма на йонния двигател за слаба тяга. Срещуположният ръкав завършва с икосаедричен команден модул. Едноместен, с излишен обем колкото да се протегнеш със свити в лактите ръце, но не и да изпружиш крака. Все пак можеш да се усмихнеш достатъчно широко вътре — пак е нещо. От КМ излиза дебела грозна тръба с капак — страхотно древен излазен шлюз. От двете му страни са наредени вакуумни ремонтни роботи. Мязат на футболни топки, по корпусите им личат следи от заварка.

По цялото шаси са прикрепени в смущаващо безредие очукани специални модули, трюм-цистерни, турели с ракетни бустери за спешно маневриране с тежка тяга, сферични холдери (както за реактивен работен флуид, който е предназначен за йонния двигател, така и за химическо гориво), виждат се валчести агрегати, стърчат промишлени манипулатори. В две от четирите „пазви“ между твърдо закрепената релса на ротора и ребрата на шасито сиромашки се свират две совалки „орбита-орбита“, а върху ирисовия люк на шлюза е нахлупена още една, минимодел. Впрочем, единствено в техническите документи пишат подобни неща като совалки, иначе никой не ги нарича другояче освен „магаренца“.

Тръбопроводи и кабели здраво са фиксирани към шасито, не кой знае колко спретнато. Приличат на черва или полепнали по гевгир спагети. Външните плоскости на ребрата на места като че ли са им поникнали бодли — телескопи, лазерни далекомери, радарни чинии… вече стана дума, че биха могли да се монтират и по-обмислено. Гърчи се от температурни разлики откачен обезопасителен лаг. Люлее се, пак по същата причина, сноп резервни армирани маркучи. Осемте върха на куба са снабдени с катапулти за харпунни котви. Тези, които заобикалят КМ, дори имат сгъваеми конзолни крака-стабилизатори.

Орбитърът е пригоден да КАЦА?…

По върховете на шестте мачти премигват габаритни светлини. Те изпълняват още една роля — да предупреждават за работещи емитери на силово поле. Естествено, полето НЕ СЕ ВИЖДА във вакуум, въпреки мнението на продуцентите на игрални филми, които се оправдават, че зрелището на трепкащи около всеки космически кораб призрачни сапунени мехури допадало на кинозрителите.