Николай Теллалов: Истината за Златната ябълка

И Задморският си направил извода — някаква магия става, която прави държавата ни силна и непобедима. Та точно за нея са потребни ябълките. Стоят си в столицата, вардят ги в Затворената кула на царския ни дворец и оттам те дават сила и здраве, плодородие и късмет на целия ни народ, карат царя да сънува мъдри сънища и да управлява така, както никой друг цар не го може… Естествено, Задморският не знаел подробностите, но вече разполагал с доста важна информация по принцип. Само дето се чудел как да я използва правилно.

Но да се върнем при братята. Баткото-милитарист и юнак над юнаците захъркал — могъщо като благословеното ни царство, малкият глезльо със слабите ангели към всичко женско духнал през кордона да се разнообрази с някоя селянка, понеже много се бил разчувствал от писането на стихове, а кой останал? Ами доброто магаре, което на сватба го викат да носи тъпана — средният син. Ни най-умен, ни най-красив, ни най-силен, но добросъвестен и честен като последен глупак. Седи и чака месечината да запали в една от ябълките вълшебно сияние. А през това време…

През това време безоката и грозна според нашите възгледи твар пълзяла нагоре по кладенеца, като пътьом се възхищавала колко удобна е за лазене тая изпъкнала зидария. Ноктите на чудовището били от диаманти, ала това не е признак за контене, такива са им по рождение. Кожата била пък толкова здрава, че вулканска лава да я опръска — все едно топъл дъждец я е поръсил. Искаш да знаеш как точно е изглеждало туй чудовище? Ами… чудато. На нищо не прилича. Заради това после разправят, че било хала многоглава. Трънки! Кой е виждал многоглави хали? Само пияниците, кога им се съберат очите. Отпосле се разбира, че са видели жените си, довтасали с точилки в ръце в пивницата да си ги приберат.

Та излязло чудовището подземно, точно когато месечината се търкулнала към средата на небето. Първата ябълка, която била „златна“, пламнала сред клоните, а средният син протегнал ръка към нея. Ама му се паднало височко. Не бил на бой колкото батьо си, нито толкова ловък като малкия, та да се покатери. Опитал да я подкачи с копието — не става. Позачудил се и взел да стъкмява нещо като ножица от меча, камшика и сулицата си, че даже и закачил с ремък щита отдолу, вместо тепсия, та като клъцне дръжката на ябълката, тя да падне право в него. Половин стража се мъчил, накрая направил каквото трябва, достатъчно сръчен бил. Ако не се бе родил в царски палати, щеше уважаван занаятчия от средна ръка да стане.

Протегнал копието с вързания меч, нагласил острието, примерил се… и дръпнал камшика. В тоя момент обаче, станали две пакости наведнъж — белята винаги се мултиплицира, от мен да го знаеш. Щитът се откачил щом мечът срязал дръжката на ябълката. И полетяла киселицата вълшебна към земята, без да я е грижа, че оня там от Британско, още не се бил родил, за да й опише с формули как се пада. Но преди драгоценния плод, паднал щитът, който бил по-ниско. И треснал големия брат по главата. Със звън. Това било втората беля. А имало и трета, главна пакост, която се разразила под сурдинка на втората… Престолонаследникът скочил на крака с готова за бой сабя и издуваща се цицина и ревнал порой попръжни, с които обикновено войската ни загрява преди сражение и едновременно с това морално сломява противника. Наистина сломява. Лоша дума прави лоша рана, бих казал — психическа травма, от ругатни направо може да се припадне. Поне четвърт от вражата орда след нечуваните оскърбления е в състояние на шок от срам; още една четвърт е побесняла и се втурва напред, нарушавайки бойния си строй; четвърт са уплашени, че проехтелите откъм нашите полкове закани може и да бъдат изпълнени съвсем буквално, и едва последната четвърт от личния състав на противника запазва хладнокръвие, но къде ти… Та големият брат избухнал така, както след хиляда и кусур години ще гърми готската „Голяма Берта“. Войската долу се свила от ударната вълна, но никой не посмял да се обърне. Врявата била достатъчна, за да скрие от вниманието на двамата братя една тъмна грапава опашка или пипало, което уловило дребната сияеща ябълка и изчезнало заедно с притежателя си в Подземния свят. Ето туй било главната неприятност, за която споменах. Гадината от пещерите, освен че сляпа, то била и глуха. Доловила, че земята нещо се тресе ситно-ситно, но нали там в недрата, в своето вкъщи, чудовището било свикнало със земетресения и затова не се впечатлило. То даже люпилните гнезда на тези не-твари се намират точно в хипоцентровете на сеизмичните трусове, така се улеснява трошенето на диамантената яйчена черупка. Само малко се намръщило по свой си начин от гнусната според него миризма на човешка пот и още по-неприятното излъчване от мислеприсъствието на братята — единият разгневен като ранен глиган, другият стреснат като гърмян заек. После чудовището се оттеглило и оставило братята да се гонят около дървото, без да се усетят какво всъщност е станало.