Николай Теллалов - Гривната

Бе намерена.

В този миг искрено ми дожаля за моите съпланетници, които търсят — макар повечето да осъзнават напразността на мечтите си — митичните фосили на онези, които са ни завещали свят за съживяване. Марсианските иманяри вероятно никога няма да изпитат това вълшебно усещане, във вълните на което аз сега се давех, и се давех с възторг!

Глас зад гърба ми изгърмя като аларма за декомпресия. Вцепених се, не паднах само защото процесорът на екзоскелета ми светкавично разгъна балансьорни щанги, а живачните компенсатори се погрижиха центърът на тежестта да не излезе извън опорната площ. Щеше да е върхът на идиотизма да пльосна уплашен от съвсем спокойно произнесените думи:

— Добър вечер, господине. Мога ли да знам какво правите тук?

Наистина, човекът не викаше. Но тонът бе остър, служебен.

И тогава направих първата си голяма грешка. Или може би тъкмо обратното, защото всичко, което последва нататък, не се решавам да го оценя с някакви морални критерии. То просто се случи… и аз ще нося тежестта му в себе си, както неспиращото земно притегляне, докато съм жив.

Не, нищо не успях да си помисля. Ако бях помислил… Но не би. Реагирах. Инстинктивно, хлапешки. Надянах гривната. Нямах време да остана поразен колко лесно проврях китката си… и преплетените метални насекоми обгърнаха дясната ми ръка. После дръпнах върху й ръкава на якето и се обърнах.

Видях точно каквото очаквах. Беше полицай. Дори да не бях виждал съответната местна униформа, служителите на реда винаги притежават някакво специфично излъчване, по което ги разпознаваш, колкото и екзотично да са облечени.

Този полицай не беше екстравагантен. Кройката на униформата бе стандартна за Европа, но в тази провинция държаха цветът й да е тъмносив и националните различия визуално да доминират над общоконтиненталните. Досега с подобна практика се бях сблъсквал само на Британските острови и в малки национални анклави. Разглеждах човека прекалено внимателно, вероятно за да отложа очевидната мисъл, че съм нарушил законите на дадената федерална единица.

Служителят на реда каза още нещо, но този път не го разбрах. По принцип се гордеех, че знам езика на този край, защото тук е бил роден, тук е живял и тук е починал прадядо ми, но откакто кацнах на Земята, много скоро се убедих, че познанията ми може да са достатъчни, за да чета, но мъчно разпознавах думите при изговаряне. Следваше да се очаква, усвоявал съм езика, наречен „български“, според граматични правила отпреди сто и петдесет години, оттогава той се е наситил с чуждици, предимно английски — в контраст с по-голямата част от Европа, а произношението… свикнал съм с произношение, съзвучно на майчиния ми ниппон-диалект на арес лингва.

А и освен това тук са се развили няколко диалекта, напълно неразгадаеми за мен. Една позната дума не долавям. Май че поначало нямат нищо общо дори със съвременния български…

Отвърнах на евроесперанто, че не разбирам и че моля да бъда извинен за това.

За мое учудване полицаят заговори на каноничен арес лингва. Имаше ужасен акцент, но говореше бавно и ясно:

— Питам какво правите тук. Ще ми покажете ли разрешителното си за разкопки, ленд?

Марсианският еквивалент на „господин“ прозвуча малко враждебно. Смутих се и неволно започнах да дърдоря на родния си диалект. Полицаят вдигна длан, за да ме прекъсне:

— Не говоря японски марсиански, ленд.

Притесних се още повече, лицето ми пламна, отчасти поради досадата, която изпитвам, когато чуя словосъчетанието „японски марсиански“. Арес лингва е хармонична и целенасочена система за общуване, чиято граматика и лексика са резултат от сливане на английски, испански, руски и японски. В разговорната реч се среща диалектно изговаряне, но този тук умник откъде-накъде ще го нарича „японски“! Вярно, в моя териториален сектор писмото ни е йероглифно и поради някаква причина говорим по-отсечено, но не сме „японци“, „руснаци“ или „латиноамериканци“, нито един от другите диалекти не е по-„английски“ или по-„испански“ от другите. Нали ме чува, не ме вижда как говоря — на фонетична азбука, на латиница или кирилица, прах му в гърлото! Ние сме марсианци. От един век сме такива. Още ли ни третират като колония, пясък в очите!

— Прощавайте, ленд офицер, стреснах се от внезапната ви поява. Сега разбирате ли ме?

Онзи кимна.

— Нямам разрешително за разкопки… Аз…

— Търсите сувенир — заяви полицаят измамно снизходително.