Николай Теллалов: Кукувиче

— Беше в осмия месец и караше тежка бременност. При падането й е започнало раждане. Умряла от загуба на кръв.

— Момчето ли повика помощ?

— Да — потвърди бащата, — но е изчакало, за да не я спасят. — Въздъхна. — Донякъде… го… разбирам. Той силно недоволстваше, че ще има бебе у дома, че ще се лиши от целите ни грижи. Не обича да дели онова, което смята за свое, с другите.

— Ще го научим занапред да не постъпва така — вметна Координаторът.

— Когато го намерихме, вече имахме бебе… Не се издържаше обаче и… дадохме рожбата си на мой братовчед, те бяха бездетно семейство, живеят край пристанището… живееха. Преселиха се отвъд залива на Разчистените земи. Имам редовно вести от тях. Добре са. Всичките.

— Трябваше да ни повикате по-рано — повтори гостенинът.

Нещо тропна върху масата. Вдовецът неразбиращо се втренчи в кесията.

— Това е просто малка помощ — меко обясни Координаторът. — Не е извинение, защото няма извинение за случилото се. Не е опит да ви запушим устата. Можете да се оплачете пред съвета на общината. Постъпете така, както намирате за разумно и справедливо.

Вдовецът нямаше сили да възрази. Внезапно нещо стисна гърлото му и той само кимна, но не докосна кесията. Искаше да остане сам.

Гостенинът се изправи. Застана до момчето.

— Искаш ли да дойдеш с мен? — попита със същия тон, с който говореше и с възрастните.

— Къде? — вирна носле хлапето и едва с това се издаде, че е заинтригувано от посетителя от самото начало.

— В една голяма къща от гранит, стъкло и метал. Там има много играчки и неща, които не са играчки, но ще ти бъдат интересни, сигурен съм.

Детето сякаш се замисли.

— А добра ли е храната?

— Отлична, можеш да ми повярваш.

Момчето скочи на крака.

— Кога тръгваме? — Вече гореше от нетърпение. — Ами татко? — сети се ненадейно и се завъртя с цялото телце към тежко подпрелия лакти на масата вдовец.

Той трепна суетливо се надигна.

— Аз… аз имам работа тук… сине. Можеш да идеш на гости у този човек… ако искаш.

— Искам!

Бащата непохватно облече подрипващото на място хлапе, късо го прегърна, а после безсилно се върна на пейката, облегна гръб в кахлите на зиданата печка и изпроводи с угаснал поглед Координатора, водещ детето за ръка.

На прага гостенинът се обърна, стопанинът го виждаше само като силует, огладен от нахлуващата светлина. И до него — мъничка сянка на момче, което вече му е време да ходи на училище. А е само на три годинки…

— Не се тревожи за него. Ако се тревожиш все пак. Ще се грижим добре за момчето. Ще го обучим да служи и да различава себе си от другите, желанията си от реалностите на света, доброто от злото, а злото — от по-голямото зло.

Вдовецът облиза устни.

— Имате ли жени там, в крепостта си?

— Имаме и жени. Не са много. Рядко такива като нас се раждат в женско тяло. А ние не оставяме пряко потомство. Нито се интересуваме от интимности. Просто сме такива. Приеми съболезнованията ни.

Вдовецът мълчеше. Координаторът се бавеше.

— Приемам — каза накрая вдовецът през зъби. — Вървете.

— Довиждане, татко! — звънна гласецът на момчето, а сетне вратата се затвори и за заслепените очи на стопанина настъпи за кратко мрак.

После от здрача изплува стаята. Празната, самотна стая.

Стопанинът рязко, от място се хвърли към прозорчето. Дълго гледа през него.

А после взе да си стяга багажа.

Последното нещо, което взе в дисагите, бе кесията от масата. Прибра я след дълги колебания и без никакво желание.

Сега

— Обучават ни да служим, да не се поддаваме на емоции. Това не е трудно, чувствата ни и без това са закърнели по природа. Имаме обаче нагони, които трябва да държим изкъсо, да ги владеем. Учат ни да дисциплинираме ума си. И гледат да заличат спомените. Да забравим вината. Вината не е рационално чувство. Тя повече пречи, отколкото помага. Ако сме затормозени от вина, няма да можем да реализираме възможностите си и да служим. Пък и защо трябва да се чувствам виновен заради това, че съм такъв, какъвто съм? Нима съм го избирал? Важното е какво правя сега, не какво ме е накарал да сторя инстинктът ми преди.

— Как се е случило това?… — тихо промълви селянинът. — Откога сте започнали да се пръквате на бял свят? Войната ли ви породи? Голямата Война, не онова нашествие преди трийсет години? Бях опълченец… Ти трябва да си бил на седем. Отговори ми.

— Да, бях на седем. Да, започнали сме да се раждаме след това, което наричаш Войната. Макар че не мога да говоря за „нас“. Не сме общност в смисъла, който е общоприет. Трудно ще ти го разясня. Пък и не е важно. Сред нас „Войната“ се нарича „Завръщане на варварството“. Тръгнало е от криза със световните зърнени запаси, създало благоприятна среда на хаос в международната търговия, благоприятна за злосторници, които атакували информационни системи и комуникации. После тайни терористични организации направили няколко силни удара, пуснали на воля мутагенни вируси с продължителен инкубационен период. Успели да взривят няколко атомни електроцентрали, предизвикали тежки аварии на химически инсталации. Всичко това избухнало в народни вълнения, напълно слепи и ирационални бунтове, насочени към унищожение на крехкото скеле, удържало що-годе някакъв ред в обществото. Оттогава загинали от глад, граждански сблъсъци, епидемии, природни бедствия и индустриални катастрофи много хора. Повече от половината тогавашно човечество. Старият свят се срутил и ние сега все още живеем сред развалините му… Ти… — Координаторът изведнъж рязко промени темата и тона си, — ти имаш право да постъпиш така, както смяташ, че е редно. Както разбираш, че ще е справедливо. — И отмести поглед от дълбоките очи на селянина, от стиснатата в ръцете му брадва, от обгорената земя наоколо. Взря се в небето, още мръсно и окадено.