Николай Теллалов - Среща

— Това не ми пречеше да те понатупвам.

— Сигурно съм заслужавала. Не помня да си ме обидил несправедливо. Сигурно всичко идеализирам, но… Виж, пред други се държеше с мен доста сухо, но винаги ме отделяше от околните. За една жена специалното внимание е много важно нещо.

— Май наистина някога съм бил по-добър.

— По-чист. По-невинен.

— Непокварен.

Тя кимна.

— Както и аз.

Той помълча, но не се сдържа и призна:

— Виждам те същата, както някога.

— С корона ли?

— Да.

— Иска ми се да вярвам, че и ти си същият…

Изпрати я, когато над града вече се спускаше плътен уютен здрач. Вървяха и мълчаха, но не защото си бяха казали всичко. Просто им беше време да помълчат заедно, да споделят и късчето тишина на отминаващия ден. Жици пресичаха жълтото следзалезно небе, блоковете отваряха стотици светещи очи, зад които — искаше им се да вярват — царяха спокойствие и щастие. Светофари мигаха на удивително малкото коли по улиците.

Пред блока се оказа, че някак неусетно се бяха хванали за ръце още по пътя. Тя отметна косата си — същински водопад къдрички и му се усмихна.

— Нали ще се видим… пак…? — с ненадейна боязън попита той.

— Разбира се — прошепна тя. — Утре? Свършвам работа в пет и половина.

— Чудесно! Нека се срещнем… пак там, пред сладкарницата, става ли?

— В шест часа.

— Добре…

Сега вече замълчаха неловко.

— Запиши си телефона ми. За всеки случай.

Тя разрови безпорядъка в чантичката си, изкиска се, докато търсеше къде се е скрила химикалката.

— Е… до утре.

— До утре, Вико… — откликна тя.

Виктор не разбра как се целунаха, а после тя със смях изтича към входа, извърна се да му помаха за довиждане и изчезна.

Той бавно облиза устни. Целувката й още играеше върху тях.

Два часа вися в банята, където безпощадно се търка с пластмасовата четка и кисна под толкова горещ душ, колкото можа да издържи. Избръсна се най-старателно и опипа страните си, да не би някъде да боцка. Изми си зъбите, сякаш от това зависеше животът му и си заръча да купи от рекламираните за свеж дъх дъвки. Изглади най-хубавата си риза, навлече официален панталон и дълго се оглежда с критични очи в огледалото. Лъсна си обувките и претърси якето за нещо скъсано или зацапано.

След всичко това му останаха цели два часа до срещата и Виктор не знаеше къде да се дене и с какво да убие времето. Опита се да чете, но главата му бе заета само с мисли за Анжела. Мисли, които предизвикваха световъртеж у него, дружния с височините…

Не издържа и излезе. Хрумна му, че може да я причака пред тях и да я изненада с букета огромни гербери, който сега ревниво пазеше от поривите на вятъра и от забързаните минувачи.

Никога познатите му улици, хората, небето, целият свят не му се бяха виждали толкова красиви. Нямаше търпение да се клатушка по автобуси и трамваи, затова хвана такси. На седалката се въртя нервно в радостна възбуда, устните го заболяха да се усмихва.

Вървеше към нейния блок, наслаждаваше се на всяка крачка, вдишваше въздуха с пълни гърди, без да забелязва вонята от магистралата и изпаренията от неприбраните боклукчийски кофи.

Входът с желязната решетка идеше все по-близо и по-близо, през стъклото се съзираха пощенски кутии, някаква обява, издраскан с флумастер предизборен плакат… Над таблото със звънците на домофоните пърхаше бяло ъгълче на недозалепен лист…

Анжела най-сетне хареса резултата от гримирането. Мислеше, че е успяла да подчертае в лицето си всичко, което намираше за привлекателно, без да е прекалила. Стана и се завъртя да се огледа. Остана доволна. Всичко с всичко си отиваше — и дрехите, и прическата, и най-важното — усмивката, която неудържимо избликваше върху устните й.

Бе готова. И този път се чувстваше точно както изглеждаше. Но като видя часовника, не му повярва. Имаше още толкова много време!…

Тя се разходи напред-назад с кръстосани на гърдите ръце и спря пред телефона. Наистина, защо не? Един час повече заедно… Да, разбира се, какво толкова? По-рано е приключила с ангажиментите. Пък може да отидат на кино и после на заведение.

Докосна слушалката, поколеба се и накрая решително завъртя шайбата. За момент се притесни, дали правилно е запомнила номера. Е, и да стане грешка, ще го намеря в чантичката — утеши се тя, заслушана в телефонните сигнали.

Може би цяла минута никой не вдигна и Анжела въздъхна — навярно Виктор вече беше излязъл, и той нетърпелив като нея…