Николай Теллалов - Царска заръка

(Георгиев, който слушаше внимателно, спря един от полицаите, тръгнал да попречи на Елица; тя не забеляза.)

… Иди в проклетата си Долна Земя и дано изпълниш шантавата си идея!… И… това, което ти казах… че не те обичам… не е вярно! — заплака истински и през рев, през тенекиеното изопачаване на мегафона, едва разбираемо завика: — Обичам теее!… Чуууваш лиии!?! Бягай, скъпи, бягааа-а-а…ай… Ох, прости ми, аз ти прощавам, върви, махай се, милииичъъък!!!…

Мегафонът изпука и засвири противно. На повечето хора наоколо все едно им зачовъркаха с ръждива тел в пломбите. Писъкът от микрофонията рязко прекъсна. Настъпи странна, невероятна тишина. Командосите нервно се оглеждаха, пръстите на някои, непрестрашили се да се разделят с оръжията, трепереха връз ненужните спусъци, други пък, по-информирани или просто по-интуитивни, държаха ръцете си далеч от ръкохватките на автоматите, ако не бяха ги вече изоставили.

Електронно изпукване прекъсна смълчаването. Полицаите пристъпиха от крак на крак, усещайки как скърцат подметките на обувките по разбития асфалт, ремъците и частите на снаряжението им.

Мегафонът се обади с равния глас на Георгиев:

— Витан или Вананд. Не зная как точно ви е името… — В микрофона проникваха хлиповете на Елица. — Приятелката ви е разстроена и уплашена, затова малко преувеличи… Виж какво. Гарантирам, че никакво зло не ти желаем. Ти си ценен за нас. Цялото това представление не е най-добрата идея, но разбери, че ние, хората, сме нервни. Нека поговорим.

Зачака.

Пак добре, че нищо не счупи. Или вече бе офейкал и те приказваха с вятъра?…

— Елица пуснете.

Гласът идеше отвсякъде, чист и ясен, по-силен от хриповете на уредбата. Командосите стръвно се завъртяха в кръг.

— Не мога! — отвърна мегафонът с нещо като въздишка. — Първо да се договорим. Ти обещаваш, ние обещаваме.

Мълчание.

— Не бива да те оставим да си идеш, без да ни кажеш какво си търсил тук! Кой си! Знаеш ли каква каша става при нас, а?! По дяволите, от жизненоважно значение е за държавата…

— Не ме интересува твоята държава, стражнико.

— … ъ… Добре. Добре! А… Ти сърце имаш ли?! Чуй я как плаче! Чуй! Оставяш я в големи неприятности. Не ние. Има по-силни от нас! Тези, които сега натръшка, началниците им ще натискат да ни изядат живи! И на приятелката ти хич няма да й е сладко. Помогни ни да я предпазим, ей! Да не мислиш, че много ми е кеф все да сме на гъза на географията и да ни третират като тъпи туземци!…

Мълчание.

— Наистина нямаш сърце…

— Отпуснете оръжията. Закълнете се. Идвам.

Настъпи объркване, едновременно облекчение и нов скок на напрежение.

— Да се закълнем? — заекна мегафонът.

— Да. Закълнете се, че няма да тормозите и притеснявате Елица, няма да я затваряте или разпитвате, без тя да желае. Нищо няма да сторвате на нейни роднини и близки. И ако нещо случи й се… клетвата няма да пита вие ли за туй вина имате!

Георгиев се подвоуми.

— Заклеваме се.

— Всички!

Сътрудникът подкани временните си подчинени. Нестроен хор избоботи поисканото.

— Нека всеки докосне земята под краката си, небето над главата си, да сложи длан на сърце, на чело, да хване колана, а сетне да вземе оръжието си и нека ясно извика, че се заклева! — нареди безплътният глас.

След всичко видяно никой не мислеше да спори.

Корави мъжки ръце пипнаха калта по шосето, с която сетне изцапаха челата си, издигнаха пръсти към тъкмо просветлялото в този момент небе — мнозина потрепнаха при това, — притиснаха юмруци към туптящи гърди, хванаха коланите…

Кой знае защо, почти всеки предпочете да докосне нож или кама, когато в един глас се стрелна към пробилото облаците слънце мощно като на парад „Заклевам се!“.

— Нека светкавица порази клетвоотстъпника — думите на Витан-Вананд се сляха със страхотен трясък и над шосето се сгърчи, пламна и угасна синьо-бяла мълния — … и нещастие да носят и жънат родените от кръвта му до трето коляно!

В очите на командосите, пожарникарите, военните, пилотите на вертолетите и лекарите от линейката плуваха позеленяващи петна, ушите отглъхваха от гръмотевицата.

Слънцето ги огряваше, шумоляха листата на дърветата, капеше вода от опразнените резервоари на пожарните коли. Чу се въздишка. Стон. Измърморване. Елица беззвучно хлипаше, хванала се за рамото на антитерорист с насълзени в прорезите на маската очи.

Чакаха.

— Идвам — чу се гласът на младия магьосник.

И той изникна от въздуха край мотоциклета. Сабята в ръката му наистина светеше.