Николай Теллалов - Царска заръка

Специалистите-медици почнаха да отбягват стаята му.

Златният Симеонов знак за извънредни пълномощия, който предизвика отчаяни молби от страна на посветени експерти-археолози, необяснимо се топеше като восък. Без радиоактивно излъчване, без покачване или понижаване на температурата — изчезваше. Физици и други учени трупаха математически обосновани хипотези, на които единствен Георгиев не хващаше вяра. Но той предпочиташе да мълчи не само защото не го питаха.

А печатът се изпаряваше ден след ден и вече бе пресметнато кога ще изчезне окончателно без следа… може би обратно в своята си далечна епоха.

Където всъщност си му беше мястото.

Иначе планетата не се бе променила, светът на хората си оставаше същият.

Европа се правеше на сляпа. НАТО продължаваше да плаши лошите сърби с удари от въздуха, без да предприема нищо. Югославия затъваше в мъчнообяснимо за западните мозъци безумство. Палестинци се ежеха с израелци, гърци с турци, богатите не разбираха бедните и ги презираха, а бедните мразеха богатите и им завиждаха. Някои живееха в Интернет, други съществуваха като скотове. Български съдилища оправдаваха бандити и връщаха за доразследване обрастващи с мухъл дела. В страната гръмко се тръбеше, че ерата на мутрите била отминала. Умираха тропическите гори. Business über alles. Нищо ново.

Зако. Лъчезар Хисарски.

Това име предизвикваше недоумение винаги, когато Георгиев отваряше папката с милостиво даденото му нещо като резюме и украсено с гриф „Строго за служебно ползване! Нарушителите ще бъдат санкционирани по…“. След известно усилие Ясен си спомняше за какво става дума и тогава изпитваше кухо безпокойство.

Въпросното лице не бе открито никъде в страната. И никой не се тревожеше за него. Даже баща му. Сякаш го бяха забравили и малцината приятели, които той имаше.

Георгиев много би дал да разбере дали и Елица Браничева не страда от тази склеротична епидемия. Но, естествено, не му стискаше да я попита.

На всичко отгоре беше намразил и всякакъв вид дъжд. От думата „мълния“ той получаваше тикове в дясното око.

Ясен често редеше в тетрадка записки за трите си срещи с онзи среден на ръст, мрачен свой набор и изпъстряше листа с объркани въпроси. Посред нощ ставаше, четеше ги, после с часове седеше и зяпаше телефона, по който можеха да му се обадят от някакво непостижимо измерение.

Не си го признаваше, но тайно разчиташе на прошка.

Тънка нишка от по-високо пространствено измерение съединяваше тялото на Витан-Вананд с неговата енергийна същност, вечното и неунищожимото, според някои учения, естество на всяко живо създание.

Иначе казано — Душа.

Той не се интересуваше от природата на състоянието си. Бе успял да спре на ръба на смъртта и с интерес оглеждаше тялото си, проснато сред неразбираеми нелепи машинарии и грижливо го поддържаше с минимално необходимата жизнена сила. Наблюдаваше как около него се суетят и шашват кутугерите от странното и чуждо бъдеще на родната му страна. Особено го забавляваха споровете им около това как точно да нарекат наблюдаваното от тях:

„Но моля, колега, за каква vita minima може да става дума при толкова много подкритични параметри, обяснете ми…“

Можеше да прекъсне връзката с тялото си и навярно мъдрите мъже и жени в бели престилки щяха тайничко да се възрадват, че чудото, в което не вярваха, ще е изчезнало и повече няма защо да го мислят.

Само че Витан твърдо не желаеше да постъпва така.

Не бе спечелил с хитрост тази битка, за да се отказва от войната.

Да, спечелил. Той изпълни обещанието си и предаде тялото си на стражите на непознатата му България. Това, че неколцина се опитаха да нарушат даденатадума, не го безпокоеше — клетвата му ги застигна и други не биха дръзнали нова глупост. Ала все още пред и в болничната стая стояха облечени в брони и с маски на лицата багаини със своите огнебойки…

Все пак храбри воини имаше и товавреме.

Скоро обаче те щяха да си отидат — боилите им вече не мислеха, че ще може да го върнат в съзнание. Лечителите все по-често повтаряха изречението: „Вероятна е необратима некроза на мозъчните тъкани в резултат на хипоксия 81 81 Хипоксия — кислороден глад. “ и командирите бяха на път да им повярват. Възгеч щуротии, разбира се. На два пъти Витан-Вананд скришно от тях се бе завръщал в тялото си, колкото да свикне да го прави бързо и без да потревожи мъртвите машинни гледачки, оплели с пипалцата си цялата му снага. И нямаше такива грозни усещания като „некроза“и „хипоксия“. Брей, че гадни думи, навярно ромейски…