Николай Теллалов - Царска заръка

Та скоро войниците щяха да напуснат. И тогава последната пречка щеше да падне и даденото им обещание щеше да е изпълнено. Щеше да влезе в тялото си и да избяга. Може би преди това ще им подхвърли някоя мърша и ще палне един хубав пожар за замитане на следите.

Защото имаше задача — Царска Заръка, не шега работа.

Преосмислена и обновена.

А съществуваше и още нещо. Една така смутила го жена, в чиито сънища се явяваше да я утешава за мнимата й загуба.

Всъщност Тя бе единствената сериозна причина, която го държеше да не прекъсва връзката с измерението на живите.

Срещата им го бе разтърсила, раздялата — също. Сега, безтелесен, той проумяваше много неща. Едното от които — със срам. Приличаше си с онез малчугани от всякой век, които много знаеха и можеха, ала не бяха нито мъдри, нито отговорни. Самотата бе го разглезила да приема само своето си виждане без всякакви съмнения. А не биваше тъй, защото владееше веч страховити Сили!… А си оставаше духом същото младоче-чираче — припряно, нетърпеливо и глупаво. И всичко туй разбра го от Елица.

Тя, милата, се оказа по-мъдра от него, без да е учила за магьосник.

Не желаеше да се раздели с нея.

И той мечтаеше заедно с тъмнооката девойка, пееше й песните си, разказваше й нечуто, без думи, всичките чудеса, които познаваше.

И все по-често се питаше — а не е ли тя същинската Елица, последвала го през вековете по Царската Заръка на собственото си сърце.

Герман, 1998 г.

Както винаги, Зо̀ра се пробуди от кошмар: дъщеричката й се давеше в грозна черна кал, а тя не съумяваше да й се притече на помощ.

Жената втренчи безумни очи в провисналите от тавана паяжини, докато не осъзна, че всичко това е било само сън.

Погледна себе си. И вълнена риза да бе облякла вместо свилена, пак личеше колко е измършавяла, на вейка станала… Ох, леле…

Надигна се в постелята, подпряна на плачещи от слабост ръце, и вдървено седна. Завивките бяха сритани в усукана топка, възглавницата — влажна. Мокри бяха и страните й, когато разтърка с шепи лице.

Зора погледна към мъжа си.

Той продължаваше да е в безвременен транс, люспите по тялото му приличаха на мъртъв камък, не светеха с прекрасна мека светлина. Безжизнени изглеждаха и очите му, и бяха застинали като на статуя силните му криле.

Той спеше — непостижимо дълбоко, ужасяващо. Иначе би умрял от мъка. Зора едва го склони да изпадне в това състояние, което все пак не бе смърт.

За разлика от него, тя вярваше, че дъщеря им ще се намери.

Жената отпусна боси крака върху почти вледенените плочи на почивалнята. Студът я опари, качи се на неприятни тръпки по кожата до врата. Зора вдигна настръхнали рамене и бърже се пресегна за наметалото си, сетне побърза да нахлузи ботушите от същата материя.

От старата кожа на съпруга си.

Само нейната топлина я убеждаваше, че нейде в сърцето му се таи искрицата живот. Не би понесла да загуби и него — нима Господ можеше да бъде толкова коравосърдечен!

Чрез тази чудна дреха тя поддържаше някаква странна връзка с мъжа си — четвъртитите люспи я пазеха от студ, страх и болка, вдъхваха й кураж да продължи да вярва, молеха я: „Намери я, намери я“… и страдаха в очакване заедно с нея.

Дори побеляха ведно с косите й.

Тя се ядосваше за това, че се е прошарила. Миеше главата си с различни отвари, които пущаха чер шар 82 82 Шар — боя, багра. — не можеше да понесе, че щом момичето им се върне, ще я видят състарена от печал, дори да се скрие в най-сумрачната кула на зертона, където да не й личат толкоз бръчките от плач и от мръщене зарад болката в душата.

Докосна сребърния медальон, туптящ на гърдите й. В него имаше малко от кръвта на мъжа й.

„Може да ти потрябва — бе й рекъл той. — Ти сама ще разбереш кога, Мила Приятелко. Прости ми, че толкоз само ти оставям от мен…“

Зора притисна лице към студеното му тяло и притвори очи.

Ала този път не проплака.

Уморила се беше и от това.

Само веднъж досега бе използвала няколко капки от горещата течност в медальона.

Спаси едно хлапенце, ухапано от бясно куче, едва пролазило момченце. Злати се казваше. После, когато отново се качи в Горната Земя човешка, научи, че голям юнак бил станал… и юначно загинал. Поплака на гроба му, сещайки се за палавата си синеока и бързокрила щерка. Ооох, дечицааа, само за смърт и загуби ли ви раждаме, милиии!…