Николай Теллалов - Царска заръка

Новият кабинет, на новото работно място на Ясен Георгиев. Самият сътрудник седеше на перваза и се изкушаваше да пусне едно хартиено самолетче в простора навън.

От няколко месеца бе на нова длъжност. Интересно, в службата не му духнаха под опашката. Понякога държавата действаше неочаквано разумно дори на такова ниво.

Преди това ненадейно се промени и семейното му положение. Ясен прие това някак равнодушно.

За по-голямо съжаление бе дълбокото засекретяване на делото „Златна ябълка“ и Георгиев имаше ограничен достъп до материалите му.

„Ще те включим при ескалиране на събитията.“

Каквото и да значеше това.

Все пак шефовете си даваха сметка, че без него са за никъде.

Но го държаха засега в глуха линия. Чудо голямо. Ще дойде мачка за погачка… колкото и калпаци да опустеят дотогава.

Ала той не беше съвсем изпуснал от поглед ставащото. Нали се занимава с опазване на тайната за случая — ох, колко още обичаше да мели с езика си българинът! — а оттам черпеше лично за себе си тънка струйка информация.

Проклятието действаше. Септемврийски гръмотевици свирепо наказаха неразумни нарушители. Даже и онези, които не бяха се клели. Изпържен бе един българин с жена си и още петима души — двама американци и трима руснаци. Над димящите им останки — а от чужденците бяха останали само обувките, малко пепел и стопени метални предмети — винаги светеше като предупредителна табела една толкова ярка дъга, че през нея не прозираше пейзажът!

Предвид мисията на загиналите, нещастните случаи се потулиха от преса, радио и други любопитни организации.

Повече никой не смееше да закача семейството на инженер Браничев и особено дъщеря му.

Дори на непредупредени за това обикновени полицаи кой знае защо не им хрумваше да се заядат с момичето, което винаги носеше на пояса си княжески разкошна кама.

Регистриран случай на опит за кражба на това несъмнено ценно оръжие завърши с тежки последици за апаша. След електрически шок той остана с безнадеждно парализирана ръка и се преквалифицира в просяк.

Кристиян Аргов излезе от болница две седмици след „залавянето“ на Витан-Вананд от рода Угаин. Младежът отначало имаше пълна амнезия, сетне паметта му се възстанови… но избирателно за период от две години и половина, а изцяло му липсваха спомени за последните два месеца от живота му. Нещо бе изтрило тези дни завинаги от неговото съзнание. Отричаше да познава лицето от снимките на средновековния пришълец. Името Елица Браничева също не му говореше нищо, макар че след ловко инспирираната им среща се опита да я покани на кино.

Колобър Вананд лежеше в правителствена клиника извън София. Бе в дълбока кома.

Елица понякога я пускаха при него. Георгиев не бе сантиментален, но предпочиташе да не я вижда как седи, мачка цветята, които донася, и тихо рони сълзи. А напоследък и това не правеше. Просто коленичеше на пода край леглото, улавяше безчувствената ръка и оставаше така, докато просълзени сестри и смутени доктори не я помолеха да си иде. При това те свирепо режеха с очи униформените пазачи. А те, на свой ред, неподвижно се втренчваха в една точка, по-безмълвни от британски гвардейци пред Бъкингамския дворец. Елица си тръгваше като сянка — винаги еднакво облечена в нещо ярко и чудновато, сякаш ориенталско. Острите черти на лицето й ставаха щрихи на безмилостно обвинение към всички, които й бяха отнели любимия човек…

… защото вече никой не вярваше, че Витан ще се свести.

Въпреки изумителния факт, че не се забелязваха никакви признаци на мускулна атрофия. Нямаше и отоци от залежаване.

Раничките от биопсии по тялото му зарастваха за секунди, ала самите тъканни проби се разлагаха и гниеха с невероятна скорост. Параметрите на състоянието говореха за безпрецедентна стаза: силно забавен пулс — едва десет удара в минута при паднало под всякакви норми средно артериално налягане и телесна температура почти като у труп. Пациентът правеше не повече от три дихателни движения за минута без респиратор. Колкото и да се мъчеше вносният апарат за командно дишане, измереното във венозната кръв парциално налягане на кислорода свидетелстваше, че организмът на Вананд упорито не консумира повече от един на сто спрямо нормалното количество животворен газ. Освен това респираторът често спираше и техниците се кълняха, че няма никаква повреда в апарата…

Самописци на електроенцефалограф чертаеха силно сплескани криви линии, които не приличаха на нищо познато, сигналите почти се губеха под чувствителността на прибора.