Николай Теллалов - Царска заръка

Права… Какви права, щом вече е надзърнал в смъртоносни гърла на оръжия!

Мълчание. Командосите нервно се оглеждаха. Червена нишка на лазерен прицел шареше край самотно стоящия мотоциклет. Небето се свъси още повече.

— Витан! Не предприемай никакви насилствени действия спрямо органите на реда! Откажи се от безсмислена съпротива! Приятелката ти, Елица Браничева, е с нас и, ако не бъдеш благоразумен, ние не гарантираме безопасността й! Покажи се, всички твои права…

Нещо с трясък рухна и издрънча по напукания асфалт.

Десетки очи стреснато се извърнаха по посока на звука.

Танкът вече не виреше дулото на оръдието си, то се търкаляше пред калните тракове на веригите му. След секунда същата участ сполетя и картечницата в сноп искри като от флекс или електрожен. Пръсна се топлинният прожектор, пукнаха се като орехи люковете.

Нещо изфуча през шосето между блокадите.

Като топовни изстрели блъснаха в нервите спукани гуми, невидима коса обръсна антени и картечни цеви, разпра като масло бронята на бронетранспортьорите. Екипажите им изскачаха навън като плъхове.

— Престани! Спри! — запищя грозно мегафонът.

В отговор угаснаха прожекторите, спряха да се въртят лампи, от една пожарна кола бликна гейзер вода и пяна. Спецполицаите отстъпваха от недокоснатите засега туби с втечнен азот.

— Сприии! Виж — Елица!

Момичето усети допир на хладен метал в слепоочието си.

Беше й безумно и животински весело за някакъв кратък миг, а после страхът я смачка в жалка топчица.

Един след друг чужденците охнаха и се хванаха за главите. Свличаха се като парцали, а оръжията им се разпадаха. След кратко колебание на помощ им се завтекоха неколцина, поддали се на браншова солидарност българи. Един-двама се препънаха в нещо незримо и пльоснаха смешно по очи със сподавени стонове. Останалите опитаха да ги прикрият, някой натисна нервно спусъка на автомата си… Напразно.

Падналите полицаи се изправяха, ала чужденците останаха да лежат. Бърз оглед установи, че са живи, но в несвяст.

Отново вихрушка кръстоса шосето. Още нечии нерви не издържаха и трима-четирима души понечиха да гръмнат по сновящата край тях мараня, но безрезултатно. Защракаха затвори на автомати, пушки и пистолети, завъртяха се барабани на револвери, плъзнаха се със сухи щракания магазините на помпите. Ала жилата на ударниците безуспешно се впиваха в капсулите, които издаваха немощна пукотевица, по-тиха от тази на детски балончета. Барутът в боеприпасите не желаеше да гори. Ракетните куршуми не се възпламеняваха, пневматичните оръжия заклиниха. Униформените мъже се почувстваха унизени. По-разядосаните сграбчиха ножове или свиха гневно юмруци… и веднага повечето бяха натръшкани с изкълчени ръце, а спрямо един масивен старши сержант невидимата сила прояви особена жестокост и му смаза китката така, че от плътта щръкнаха окървавени кости!

Полицаят, държащ Елица на прицел, хвърли автомата като опарен. Редиците около шашнатия Георгиев и момичето трепнаха, но не поддадоха и, като се прегрупираха в стойки за ръкопашен бой, настръхнаха с ножове и ръчни харпуни с посребрени остриета. Някой се мъчеше да запали тамян, отказа се от запалката, но и кибритът не щеше да даде огън…

… Ослушваха се. Демонът, когото щяха да ловят, бе поспрял с пакостите. Бързо прибраха ранените.

Георгиев, блед като платно, заповяда отстъпление към хеликоптера, въпреки че пилотите не съумяваха да включат двигателите.

Сътрудникът се обърна към Елица, щом я качиха безцеремонно обратно върху кънтящия под на вертолета:

— Говори му! — и тикна мегафона в лицето й. — Нямаме време, нямаме право да оставим нещата така. Убеди го да сътрудничи. За всички ще е по-добре. Чуваш ли, момиче! Гарантирам, нищо няма да му направим! Нека дойде с нас! ЧУ ЛИ?!

Елица пое затоплената от дланите на ченгето фуния.

— Хайде — изсъска Георгиев. — Инак просто трябва да направим една касапница, това ли искаш, момиче!

Тя с мъка отпуши гърлото си. Маскиран антитерорист й придържаше мегафона, който й се стори много тежък.

— Витане!… Вананд… — тя изхлипа. — Казаха ми, че не искали нищо лошо да ти направят… — отново изхълца и след петнайсетина секунди давене продължи с мъчително мачкан плач в гласа: — Искали да им сътрудничиш… да не им се сърдиш… били държавни хора, подневолни… били като теб!… Оставете ме да говоря или вървете по дяволите! Чу ли ме! Мили, това не беше към теб… Не им вярвам!… Бягай! Ти имаш… задача… изпълни си я… щом си тръгнал… не ме мисли… Не им се оставяй…