Николай Теллалов: Царска заръка

От друга бойница родният й свят се виждаше голям, шарен и още по-красив. Тя често надзърташе оттам, за да погледа бащините си земи, над които плуваха бели къделки облачета или светеха селца и големите крепости на избягалата напред във времето нейна родина.

Ала Зора знаеше как по-отблизо тази свидна хубост се разпада на отделни късове и между тях личат грозни бунища. Бунища, които цапат ръце, и такива, които мърсят душата.

Тя се заслуша .

От вълшебното кълбо през мислепространството се донасяше неясен човешки хор. Човеците ставаха все повече и повече, преливаха от своя свят като превтасало тесто. Преди двайсет и седем лета бяха дошли и тук. Стражите пропъдиха най-досадните, без да потревожат спящите си господари.

Зора напипа лъка. Още не бе се показало върху лика на Горната Земя мястото на българските къщи, ала тя знаеше, че много хвърлеи има дотам, и това, което беше намислила, следваше да се стори сега.

Жената опъна лъка за проба. Хубав лък. Подарък от милия, така и неразбрал своята любимка, татко. Владетелят Омуртаг.

Човек умира и друг се ражда и нека идещите после помнят предишните.

Тя помнеше. И отдавна не се сърдеше не само защото с това не почиташе паметта им. И не само заради туй, че бяха отлетели повече от хиляда и сто години.

Зора извади от колчана стрела с магически руни. Потърка острието с пръсти, за да го съживи. То засвети леко.

Незримата самодивска тетива звънна в килията.

Стрелата вече летеше. Подир три дни тя щеше да блесне в нощното българско небе. Отдавна Зора бе научила, че падащите звезди не са същински звезди, ами изгарящи от стремителния си бяг камъчета, които плуваха в пустоша на Всемира. Навярно те бяха останалите парченца от Голямото Зидане на Светове.

Стрелата, изработена от кубачията Кобиар преди дванайсет века, щеше да стане и тя на падаща звезда. Мъничко по-ярка, мъничко по-инаква, ала все пак — обикновена наглед.

Ала Верена, нейното момиченце, то щеше да почувства, че ярката драскотинка в небето е нещо друго. Може би не веднага, ала смътно щеше да се досети, че тъй мама я вика, помни и обича…

… Защо не опита пак?

Жената се обърна и почисти прахта от дървената кутия със зографски принадлежности. Поколеба се и постави ново платно. Дълго и старателно разтърка боите. Взе четка. И започна да рисува.

Такъв бе нейният начин да Пътува в Другите земи.

Тя работи дълго и без да бърза, но и без да спира. Щрих подир щрих, тон след тон, сянка до сянка — багрите лягаха в такт със сърцето й, подчинени на ритъма, с който Зора равно поемаше хладния сух въздух.

Щом завърши картината, жената я огледа, посмръщи се малко и остави четката.

Избърса ръце. Поразмисли над нещо и пристъпи към платното.

В следващия миг вече я нямаше в килията.

А върху картината една малка бяла фигурка се отдалечаваше на все по-заден план към нарисувания хоризонт. Заедно с това цветовете избледняваха като багри на слънчев залез и когато жената се смали до точка, платното стана чисто и бяло, каквото беше преди.

По него радостно и делово пробяга първият паяк.

Не, малката кучка нямаше да му избяга!

И на по-опърничави бе попадал, че и бързокраки като спринтьорки, но никоя досега не му се беше изплъзвала. На него ли!? Та той взема стоте метра за десет секунди и четири стотни, а на изтласкване е вдигал над сто и шейсет килограма! Нито една!

Пачавра с пачавра! Никоя не ми е избягала!…

Нито толкова му бе вдигала кръвното.

Ах, ти, курвенце непоръбено, мръсница с мръсница. Ще хапе, а? Ще хапнеш ти, сладурче, пълна програма ще гризнеш, от най-хард изпълнения ще получиш! Па и на видео ще те снимам, за спомен! Щото после на нищо няма да приличаш, боклук такъв. След няколко дни хич няма да ловиш окото, това густо ще ти е за последно, че и на мухльото ти трябваше да му направим весело… Още не е късно, ще го сбараме — да те погледа, пък и сама ще се стараеш, за да не му се поразкършим малко. Ух!…

Той засили темпото подир обезумялото девойче в бели парцали, доскоро били рокля. Отличен ориентир в безлунния мрак. Но… странно. Тя продължаваше да тича с невероятна скорост, а той, якият, дето не пиеше, не пушеше, редовно вдигаше щанги и правеше десет километра крос, той все още й дишаше прахта. Хем е боса, пичката засукана, а просека в тръните оставя…

Младежът свирепо задиша и заскърца със зъби. Леле, като ми паднеееш!…

… Обаче тая с какво ли беше пернала на дансинга Кръстьо Ъперкъта? Чак му изби моста, а той беше потрошил сума ти пара за златни зъби. Обаче той, Кръстака, е мухъл. Почива си на стари лаври, не тренира. Дърво. Дроб. Пада му се…