Николай Теллалов - Царска заръка

И изведнъж пътеката свърши. Подметките му заскърцаха по камънак, ръцете се вкопчиха в магарешките бодили и той едва смогна да спре. Залюля се на края на склона, изви тяло и съумя да запази равновесие.

Долу в скалите се разбиваха морски вълни и солен хладен вятър блъскаше лицето. Преследвачът зяпна настрани и се втренчи надолу. Ослуша се. Ни вопъл, ни стон. Само далеч отзад топуркаха приятелите му и пъхтяха като прасета. Мухъли!

… Нима е скочила?

Бая се е била уплашила пиклата… Въпреки че… да, в очите й имаше ужас, но най-вече — стъписване и… обида. Хм… Не, не може да е скочила. Не й личеше да се е панирала до такава степен. Пък и какво толкова — нямаше да я трепят, я… ако се беше държала прилично и послушно. Че и някой друг лев би могла да припечели. Нищо чудно да й хареса…

Младокът се смръщи от издраните си длани и кресна назад:

— Разпръснете се встрани, къта се някъде! — а след това излая към прибоя: — Ей, муцка, идвам !!!

Заслиза бързо, но внимателно надолу по скалите. Стръмничко. Тая като нищо се е пребила. Изпита хладен гняв и презрение към тъпачката. Ако се търкаля долу, лично ще й доразбие главата, след като я оправи на място. То се видя, че ще е похарчено момето. Майната й, идиотка с идиоттт… ъгрррр…

Момичето неочаквано бе изникнало пред него — бяла и висока… май доста по-висока, отколкото му се видя одеве в дискотеката… А стига, бе, кога е побеляла косата й…

Насилникът се усети, че пред него не стои жертвата му, когато жената — блед призрак на фона на мрака, в който се криеше и ръмжеше морето — го сграбчи със стоманена ръка за гушата.

Той безсилно дращеше и риташе с крака във въздуха, докато очи от черен пламък пронизаха мозъка му, обърнаха го наопаки и изтърсиха сякаш брашнян чувал. Най-страшното бе, че не съумяваше да гъкне. Не смогваше да се учуди как така неговите осемдесет и пет килограма се развяват унизително като простряно пране. И кого — него! — юначагата, който не пиеше, не пушеше, никога не се бе цапал с дрога, пред когото мадамите се стелеха като копринени чаршафи, защото поддържаше форма, вдигаше щанги, играеше кик-бокс и… Нищо не успяваше да помисли или да предприеме.

Освен да изпитва ужас. Бездънен ужас.

Кошмар.

Жената гнусливо промълви:

— Букар 87 87 Букар — свиня, нерез. !

И той видя в другата й ръка сабя. Безформеният страх придоби очертания, когато тя го подхвърли нагоре, сякаш бе парцален, и в краткия миг, докато внезапно преобразилото се в зряла жена девойче замахваше оръжието, насилникът разбра, че тази сабя нямаше да убие само тялото му, но щеше да погуби безвъзвратно душата му, да я изтрие от Всемира.

Завинаги.

И хлад прониза шията и той понечи да извика, но нямаше дробове, които да изкарат през гърлото отчаян вой, отсечената глава видя, че светът се запремята, зърна собственото си, политащо в бездната тяло и всичко се разби и разпадна с ням писък, слял се с мрака…

Трупът падна върху мокрите скали, спука се като кървавослузест мехур, разпадна се на нищожни пихтиести части, сякаш бе медуза. Главата стремително остаря още във въздуха и в морето цопна разпадащ се в гнил прах череп…

Зора прибра сабята в ножницата на гърба си, заслуша се за миг в крясъците на другите злосторници. Нямаше време за тях.

Тя простря напред ръце и тръгна подир обезумялото си дете, тръгна по втвърдяващите се под нозете й вълни като през дюни, прескачайки гребените пяна. Побягна, втурна се напред и засвири толкова пронизително, че човешко ухо не можеше да чуе:

Верена, чедо ми обичано, тук съм, ида!

И делфините, които бяха наоколо, се втурнаха да помогнат.

Защото те обичаха да помагат на всеки, който има нужда.

Свалено от „Моята библиотека“: http://chitanka.info/book/6539

Информация:

Николай Теллалов. Царска заръка

Роман, български.

Редактор: Николай Светлев

Коректори: Иван Крумов, Вихра Манова

Корица и илюстрации: Николай Теллалов

Първо електронно издание — Фондация „Човешката библиотека“, 2011

Ако по-желаете да подкрепите автора — парично или с отзиви :), — заповядайте в [[http://choveshkata.net/blog/?p=1379|сайта ни]].

The Summer of Katya — роман на Треванян, неиздаден на български към 1998 г.

„Оставете човека…“ — песен на Велислав Тумангелов.

Откъсот „Остана ми спомен“, Асен Разцветников (1897–1951).