Николай Теллалов - Царска заръка

— Виж ти, тази липа почти е цъфнала! Как хубаво мирише…

И внезапно стегналият лед помежду им се счупи и отново всичко тръгна както допреди грозната случка — слънчево, чисто и влюбено…

— Кажи нещо за гадателите на бъдеще? — Елица оглеждаше списания „Психо“ и други подобни в синьо вестникарско павилионче. До тях момиче с ветрило се бореше с жегата.

— Това не е основното на Магията. Нито пък вникването в същността на човешките мечти и кроежи. Достатъчно е да угадваш желанията и страховете, за да си вещ на първи кръг. Инак, да, то всеки пръстен ти носи предсказание. Дори най-първото всеки го знае: погледне слънцето на заник и рече: утре ще вали или утре ще е ведро. Някои познават. Понявга грешат.

— Ако си метеоролог, понякога познаваш!

— Да… Ала говоря за истински гадатели. Всяко от трите царства на Магията се постига, щом и докато развиваш в себе си нови сетива за него, и обратно — всяко горно стъпало дава нов взор към взора ти, ново чуване на слуха, ново осезание, че и други, вещерски очи и уши. А дарява те и с Глас, сиреч предумение да попиеш похватите на следващата стъпка. И оттам са Предсказанията. Ала те са най-мъчни за разчитане. Овладял Заблудата, можеш само да си представиш нещо за кратък срок, и то за неживата природа или най-общо за близките дни на един човек, ако всичко край него е спокойно и не предстоят големи промени. При Лечителството вече може да се видят повечето кръстопъти, които ще се срещнат по житейския друм, а Висшето ниво долавя Съдбите на цели народи!… Но и опитни Магьосници безсилни стават, кога случва се в някой ден, че много Съдби спорят коя от тях да натежи връз лентата на Времето… и тогаз не се знае, по коя пътечка ще се търкулне Светът.

— Какво е съдба ?

— Ами… Не, не е нещо писано като книга, ами нещо като амулет, талисман, чието предназначение трябва да откриеш. Инак той става да го ползваш за какво ли не… Да речем, съдбата ти е сабя — сиреч воин да си… ала свикнали са те да бъдеш земеделец и затова може цял живот да косиш с нея трева, докато един ден дори за миг само се не случи да я развъртиш, дай Боже за право дело — и тогаз Съдбата ти е изпълнена. Разбираш ли? Някои само за много кратко правилно използват съдбата си. Тя е много… като глина на грънчарско колело…

— Пластична?

— Да, пластична, тъй. Ала иска своето. Променя се, но не много, Същината й остава.

— А прераждането, какво мислиш за това?

— Няма минали животи. Животът е един и Награда е, дадена ни… занапред, в аванс.

— А как тогава има хора, които си спомнят предишни животи?

— В мнозината си туй лъжовни спомени са, дължат се на паметта от кръвта на прадедите. Както очите ми „помнят“ цвета на очите на моята майка…

Той млъкна, сякаш ударен.

Елица пламна и веднага припряно се обади:

— Генетична памет, да, чувала съм. Значи, не са чак такива глупости тези окултни учения…

— Повечето заблуди са. Или неволни лъжи. Или начало на търсене на истините. Което е едно и също, казано с други думи. Инакво е, щом с двоен умисъл е…

Елица отново погледна критично към списанията и заяви:

— Е, мен ми олекна. Винаги съм си мислила, че има нещо. Вярвам в чудеса! Особено в хубавите.

Под кестени се криеше книжна сергия. Те спряха пред шаренията заглавия.

— Ето тук работеха Верена и Дичо — подшушна Елица.

Витан застина и й се стори, че той сякаш души въздуха. Прокара длан над бордюра като металотърсач над заровено имане. Двамата младежи на сергията го загледаха с почуда, после отново зяпнаха Елица, която внезапно се бе почувствала самотна, докато младият мъж с нея сякаш бе на светлинни години разстояние…

Момичето плъзна пръст по „Как да преодолеем депресията“, а Витан отсъстващо прелисти нещо за Исус Христос в зелена обложка.

Продавачът на сергията ко̀со изгледа явните „самогледковци“, подсмихна се красноречиво на приятеля си, който седеше до него с китара в ръцете, и насочи цялото си внимание към доста готината полицайка, спряла пред любовните романи. Младата жена носеше значка с Мадарския конник.

— Прощавайте, каква е тази значка? — попита продавачът с явната цел да завърже разговор встрани от литературата.

— Български съюз за конен спорт — сухо отвърна полицайката и деловито повдигна избраните романи. — Колко?

Тонът й говореше, че не й е до излишни приказки.

Сергиджията с разсеяна усмивка взе парите, върна ресто, пожела всичко хубаво и я изпрати със съжалителен поглед.

Каза на приятеля си: