Николай Теллалов - Царска заръка

Тя не успя да разбере какво точно искаше да й каже, но отново му повярва. Той не би я излъгал — тя залагаше за това живота си!

В началото на следващия ден още се чувстваше свежест от вчерашния порой, ала тя бързо се изгуби. Витоша чезнеше в сивкава мараня, небето от време на време дъждозаканително притъмняваше. Но скоро слънцето заприпича, а по пладне отново тежък зной налегна града и той се задъхваше в лютивия пушек на автобусите с надписи „Екодвигател“.

Елица гледаше Витан да е по-далеч от рейсовете. Преди ден или два той й доказа, че нервите му далеч не са волски и дори неговото търпение и спокойствие имат предели.

В един автобус по някаква причина изгорелите газове не отиваха през ауспуха да ги дишат пешеходците, ами влизаха в салона. Пътниците кашляха и търкаха разлютени очи. В този момент на всичко отгоре влезе контрола.

Народът запротестира. Неколцината юначаги, които се явяваха блюстители на спазването от страна на гражданите задълженията им към градския транспорт, останаха непреклонни:

— Кой ти дава хляб без пари, бе, а? Глоба! — изтъкнаха те необорим аргумент.

— Я се погледнете, мязате на башибозуци каквито сте размъкнати! — кипнаха гражданите. — И евреите не са си плащали „превоза“ в германските душегубки! Айде чупка!

Един от контрольорите усети пушека в салона, смути се и задърпа колегите си да слизат без разправии. Те му се озъбиха и продължиха кавгата:

— Тука к’во пише: „пътниците са длъжни …“ Я сега да не ви сваляме насила и водим в районното!

— Ние ли само сме длъжни бе, мутро охранена! Ревни сега, че имаш деца да чуваш! За сметка на нашите ли ще ги храниш, изедник с изедник!

— О, така ли ще си приказваме… Слизай веднага , баровец! Ще те преслушаме набързо…

Витан направи две крачки, с които се озова сред контрольорите, задърпали жертвата си към отворената врата на продължаващия да стои автобус.

— Вън! — рече той и обръсна лицата им с кремъчен поглед.

— Я! — опулиха се те. — Много си юрушлия бе, бързак! Твоят билет — къде е, а, отворен?

— Карта — смразяващо отвърна Витан и протегна напред длан.

Елица се уплаши. Знаеше, че приятелят й няма карта. Освен това ясно виждаше, че ръката му е празна!…

Контрольорът кръвнишки го изгледа и със съжаление рече:

— Като си имаш карта, стой си, кютай, никой не те закача. Остави ни да си гледаме работата! Айде, чао. А ти, слизай, господине, да видя кой бил размъкнат!

— Ти наричаш това работа ? — спокойно каза Витан.

Продължаваше да стои и показва празната си десница, която внезапно се превърна в юмрук и мълниеносно се стрелна напред.

Като че леко перна само единия, но изведнъж всичките контрольори се хванаха за носовете, между пръстите им шурна кръв.

— А така! — зареваха неколцина от пътниците.

Други завикаха да не се вършат безобразия.

— Вън.

Юначагите спешно напускаха бойното поле, а Витан се обърна и сякаш с една-единствена крачка стигна кабината на шофьора.

— Измъквай се и си оправяй возилото.

Псувните застинаха в устата на човека, когато Витан докосна с изпънат показалец челото му. Измига два-три пъти, покорно угаси двигателя и изпроводи със заешки поглед отдалечаващата се кобра в човешки вид. Окопити се и кресна отмъстително към салона:

— Колата е повредена! Те ви…

Витан хвана Елица под ръка и, без да обръща внимание на завайкалите се и заругали пътници, слезе от автобуса.

Групата контрольори бе скупчена на спирката, стояха с окървавени носни кърпи и страхливо гледаха към тях. Наоколо някой възликува:

— Я ги вижте, четниците на компания Столичен градски транспорт! Мокри кокошки!

— Защо толкова си придават важност и се надуват?

— Защото са празни хора.

— Защото им харесва! Харесва им да мачкат и да властват! На общината точно такива й вършат работа — хулигани с разрешителен документ да хулиганеят. А че от това става още по-гадно да се живее и диша, пука им на бюрократите, нали паричките се прибират! Няма солидарност, ейййй…

Прииждащите автобуси поемаха възбудените хора, стари и млади се блъскаха с лакти, стояха на изходите, запречвайки всякакво преминаване към полупразните вътрешности на колите.

Витановите ноздри се разшириха гневно, когато шофьор на друг автобус захлопна вратата пред носа на едва кретаща бабичка. Елица веднага го улови за ръката и го дръпна назад.

— Недей! Стига! С юмруци ли само ще оправяш света?

… И после дълго вървяха умълчани, гузни и почти отчаяни, докато край църквата „Света Неделя“ Елица не се учуди: