Николай Теллалов - Царска заръка

— Ау, оса!

— Оса? — ухили се китаристът. — Тежък си. Оса била… Само щото те отряза ли?

— Това беше ком-пли-мент. Нали си виждал оса? Е те т’ва е жена — тънка талия, супер бедър, стройни крака, големи очи. Характер. Мечта!

Двамата прихнаха.

— Нещо ще желаете ли? — попита подчертано учтиво към Витан.

— Много неща — отвърна той така, че Елица отново се стегна.

— Извинете, лека работа — каза тя смутено към продавача и забърза да отведе скования си любим.

Малко се разсея, когато по-натам до едно бистро те видяха гълъб, който се разхождаше по масите сред чаши и пепелници за радост на деца и родители. Птицата бе бяла, с кафени пъстрини, които на светлина преливаха от червено-лилаво до пауново зелено. На крачето си носеше червен пластмасов пръстен с цифри (02 96 0742). Оглеждаше наоколо с кафяви очи и се суетеше по свой гълъбски начин. Много-много не позволяваше да го галят, не удостои с внимание предлаганите му пуканки, но прие шепа семки от самотно девет-десетгодишно момиченце на пейката до капанчето.

Витан се заинтригува не от птицата, а от медальончето, което носеше малкото девойче — тънка метална пластинка с гравиран дракон. Замислено и топло той се усмихна.

Докато Витан плащаше поръчките в уютна сладкарница, на Елица отново й направи впечатление неговото отношение към парите. Той с явно презрение и лекота даваше банкноти и пазеше металните монети.

— Защо така? — попита го тя.

— Хм… — той сякаш леко се учуди на навика си. — Ами… тъй. Книжните са ми сякаш без стойност. Не е нещо страшно! — додаде той с тих смях и я помилва по ръката.

Тя се притисна за миг към него, но си отбеляза наум, че приятелят й пак се измъква от отговор. Ето, например, Витан носеше часовник на дебела каишка, страшно стар, с толкова изтъркан циферблат, че не се разчиташе марката му. Цъкаше гръмогласно, като будилник. Елица нито веднъж не видя младия мъж да го погледне, когато казваше часа. „Толкова сме си свикнали, че не се поглеждаме“, обясни шеговито той. Девойката остана със смътното усещане, че не желае да дава обяснения.

И не бе съвсем вярно, че не ценеше книжните пари. Веднъж в един подлез той се закова на място, пленен от музиката на уличен гайдар. Слушаше със затворени очи, изпънат, сякаш гласът на инструмента вливаше в него напрежение…

пищеше и стенеше, смееше се и викаше от победна радост гайдата,

през времена, през земи и животи, през кръв и смърт, през загубено и намерено, пееше право от дома и за всичко свидно!…

Витан опипа колана, после, изненадан, че не намира това, което търси, бръкна в джоба си. В пръстите му изшумоля една от новите едроцифрени банкноти, той я пусна в шапката на музиканта и увлече Елица подир себе си, сякаш бързаше да напусне това място.

— Ти не… — понечи да каже нещо тя.

— Заслужава и повече! — отвърна й той, с нежелание, с отбягващи я очи…

И как го заобича още по-силно за това!

Колкото обаче и да внимаваше, светът край тях запълваше пространството с всичките си прояви. Минути след като бяха послушали в прохладен подлез нещо прекрасно от Вивалди в изпълнение на млад цигулар, те двамата налетяха на поредната тъмна страна на живота. Възнеприятна сцена: скинари, спипали циганка-джебчийка. Животинският рев на ритнатото с кубинка в стомаха момиче изправи Елица на нокти. Прилоша й, когато минувачи и търговци на сергии одобриха саморазправата. Витан веднага я поведе по една странична уличка, почти тиха, в която дори жегата на деня сякаш бе забравила да надзърне…

Наоколо по стените висяха плакати за концерти на рок-групи, обяви с покана за езикови курсове… и некролози, понякога с млади лица, като тези на щураво изглеждащите пънкарчета, които ги помолиха за цигара.

По булевардите виеха линейки. Модата на тесни черни панталони с клоширан крачол не се съобразяваше с горещината. Минаваха момичета, качени на смайващо високи токчета и чудовищно дебели подметки-платформи. Тананикаха си песнички на групата „Б.Т.Р.“, бъбреха, кихаха и кашляха от плъзналите по града грипове и хреми, но оставаха по гол кръст, защото смятаха, че така са красиви. И не беше лъжа. Витан й ги посочваше и казваше:

— Няма по-хубави от българките! А от тях най-красивата ти си…

Неусетно стигнаха Централна гара — чалги, мръсотия, суетня — и Витан се отби на билетните гишета. Елица се разтревожи.

— Ти ще ходиш ли някъде?

— Може би. Искаш ли да гледаме кино?

А след прожекцията навън бе настанало изключително благо време, тихо и ясно, почти свежо. По улиците цареше спокойствие и само от заведения и магазинчета, където мигаха екрани на телевизори, се донасяха ревове и възклицания на запалянковци.