Уилям Уортън: Отбой в полунощ

Ама че глупости! Ще изпълним задачата, няма как. На всяка цена ще пазим замъка на Лав насред мразовитата гора, пълна с типове, които гледат да ни избият.

Не знам защо се мислим за толкоз умни. Само понеже сме добри в тестовете и можем да решаваме ребуси, да играем бридж, шах и разни други игри; само понеже четем прекалено много, се смятаме за нещо особено. Обективно погледнато, истинските умници са говеда като Лав и Уеър. Те остават живи. Това се казва ум!

През нощта валя сняг, но съвсем леко; температурата е спаднала поне с десет градуса. В Саар първият сняг падна в чест на моя деветнайсети рожден ден.

Бях артилерийски наблюдателен пост за деня с отдельонния бинокъл с двайсеткратно увеличение. Цяла сутрин се взирах през плаващата белота, стараейки се да не дишам върху лещите. Всичко беше прекрасно, дори разцъфтяващите черни облачета от минохвъргачките — нали бяха достатъчно далеч. Избирах си едно място и чаках, докато избухнат; човек може да го прави, ако знае системата. Днес, когато гледам картините на Брьогел във Виена, все си спомням деветнайсетия си рожден ден.

Тази сутрин на тръгване оттук листата и шишарките по земята са замръзнали. Преминаваме през рота К и потегляме из гората. Пътят представлява само две корави бразди, между които светлее навят пресен сняг. Няма и следа от друго движение; пътуваме трудно, плъзгаво е и студено. Нашия джип кара Милър; ние с Уилкинс се редуваме отзад на картечницата. Стоя прав; ужасно студено е да седиш на ледения вятър.

С навлизането ни по-навътре в гората от двете страни започват да израстват силуетите на огромни борове. Небето леко просветлява. Пътуваме почти без да проговорим; направо прекрасни мишени за снайперисти.

Гордън кара другия джип с Отец Мънди и Шутзър; обръщам се да видя дали не сме ги изгубили вече.

Уилкинс ме потупва и аз се плъзвам надолу. Той се хваща за дръжката, за да се намести по-добре зад мерника. Изглежда уплашен, но повечето време всички сме така. Не сме обелили дума за този горски излет. Може би защото още не ни е ясно кой печели. Уилкинс не дава други признаци на тревога. Това е добре — дори мисълта за нещо тревожно ме плаши.

Майката има нещо като дълъг шал, изрязан от одеяло; пъхнал го е под каската си като арабски оглавник и го е увил около врата си, а после го е затъкнал под куртката. Придава му вид на някакъв тъжен Лорънс Арабски. Слава богу, че сержант Хънт не е тук да го види!

Очилата му са се плъзнали чак на върха на носа. Не знам дали изобщо вижда нещо през тоя мерник. Дългият му яркочервен нос изпъква на лицето, но самият Уилкинс изглежда добре. Може би е било само момент на слабост, не бива да се обръща внимание.

— Да ти кажа, Уонт, чувствам се също като мишена, дърпана по въже на полигона.

— Не го взимай толкова навътре, Майка. Представяй си, че се завръщаме в семейния замък за коледните празници. Прави се, че си от старата европейска аристокрация.

Поглеждам напред над рамото на Милър. Пътят е труден, със завои, тесен. Криволичим по нагорнището, завираме се все по-навътре в гората.

Тъкмо проверявам отново по картата дали сме на прав път, и изведнъж като че целият свят гръмва. Джипът лудо подскача. Добре, че на волана е Милър — който и друг да беше, нямаше да го удържи и щяхме да се преобърнем. Първата ми мисъл е, че сме се натъкнали на мина, но после разбирам, че Майката е дал дълъг откос. Стреля покрай лявото ухо на Милър по нещо от другата страна на пътя, тъй че джипът се накланя на двете си десни колела. Вече съм тръгнал да скачам, когато той отново пада на четирите. Милър изключва мотора, грабва емката си и се хвърля на четири крака под джипа. Половината от багажа ни, струпан зад картечницата, се е разпилял по пътя. Аз съм се сгушил сред него.

Изскачайки навън, си цапардосах коляното в проклетата дръжка и сега тъпият ми мозък е зает повече с болката, отколкото със задачата да ме опази жив.

Уилкинс е все още горе зад картечницата. Вече не стреля, но продължава да се прицелва. Едва намирам гласа си, за да му прошепна. Пропълзял съм зад дясното задно колело, в обратна посока на изстрела на Майката.

— Какво има, Уилкинс? Какво видя?

Малка пауза, преди да ми отговори. Изправя се на мястото си зад картечницата, където беше клекнал. Побутва очилата на носа си и се навежда напред.

— Един немски войник зад онова дърво — ей там. Май го улучих; сега лежи проснат на земята. Не виждам други.

— Сигурен ли си, Майка? Още ли го виждаш?