Уилям Уортън - Отбой в полунощ

Майката сваля очилата си, избърсва стъклата с кожената длан на плетените си ръкавици и отново се взира.

— Ахаа, ей го е, там. Изправи се и сам ще го видиш.

Не е работа за човек, който обича живота. Но ако е засада, защо не гръмнат така, че Майката да изхвръкне от джипа?

Окуражен от тази прибързана логика, прибягвам до крайпътните дървета. Поглеждам назад: от другия джип всички са се разбягали: моторът му още работи.

Божке, колко ме е страх! Всеки миг очаквам да се оригне някоя картечница. Бббрррпп! Мятам пушката на рамо и изваждам изпод куртката си една граната. На близко разстояние ще съм по-добре с граната, отколкото с пушка. Пъхвам пръст в халката и се придвижвам с две, после с три дървета по-напред. Виж ти! Наистина германец, и то наистина мъртъв!

Около минута по-късно, след като се промъквам внимателно по корем до нашия „мъртъв германец“, така както ни обучават в пехотата, виждам на земята нещо, което оттогава съм сънувал поне хиляда пъти през последните трийсет и седем години.

Той е бил мъртъв отдавна, замръзнал е с едната ръка над главата, а другата сгъната отпред на корема. Сега лежи по гръб, но е умрял по корем, с извита встрани глава. Едната му буза е заледена и раздрана, така че от костите висят парчета замръзнала плът; месото е синьо-зеленикаво, няма и следа от кръв. Вижда се как един от нашите дванайсеткалибрени патрони е минал право през шията му току под брадичката, образувайки съвършена безкръвна дупка дванайсети калибър.

Виждал съм умрели и умиращи, но никога не съм виждал да стрелят по мъртвец. Знам, че за добър стрелец се казва „ще те просне мъртъв“, но това тук е действително проснат на земята мъртвец. Сега ми изглежда върховно престъпление.

До мен идва Милър.

— Хиляди песове! Какво, по дяволите, стана?

— Изглежда, че е бил изправен до това дърво, Бъд. Довлекли са го отнякъде и са го турили да стърчи тук.

Навеждам се и вдигам една истинска немска маузерова карабина до него. Намирам и надупчено парче бяла хартия.

— Навярно даже са му сложили тази пушка в ръцете, като са го подпрели на дървото. Ето какво е видял Майката.

Всички, освен Уилкинс вече се дотътрят. Майчице, ама че съм командир!

Ха сега, дайте всички да се скупчим заедно, та да ни повалят с един откос!

Ама че работа!

Отец Мънди коленичи до немеца. Като истински свещеник се мъчи да затвори отвореното му око, но то е замръзнало. Другото представлява нещо като вкоравено желе. Отчето издърпва ръкавицата си и пъха палец в затвора на емката, за да го намасли. После описва няколко кръстчета по останките от лицето на германеца: челото, едното му око, ухото и устните, после по опакото на вкочанените, разлагащи се длани. Мърмори си под носа молитви на латински. Подвивам коляно до него, главно за да не се свлека на земята.

— Да не би да помазваш мъртвеца, а Мънди? Мислех, че човек трябва да бъде помазан, преди да умре, а не след това, и то от истински свещеник.

Мънди бавно се изправя; все още се моли. Действията му са нормални, но е почти в същото състояние на шок като мен.

— Така е, Уонт. Но не можах да измисля по-подходяща молитва. Помолих се ангелите да му помогнат и дяволите да се оттеглят. Какво друго?

Той сваля каската си; главата му е запотена. Тръгваме назад към джиповете. Майка Уилкинс все още седи там зад тежката картечница като единствения добър войник сред нас. Мънди бръква в подплатата на каската си и измъква парче тоалетна хартия.

— Уонт, мога ли да отида за малко в храсталака? Този род неща просто ми действат на стомаха.

Махвам на другите с установения помежду ни сигнал „за пикаене“ и Отец Мънди отцепва в гората. Връщам се при джипа. Милър седи на шофьорското място с провесени навън крака. Свалил е каската си и се пляска с ръце по ушите.

— Виж какво, Майка, можеш ли да ме предупредиш поне секунда по-рано, преди да почнеш следващия път? Сега сякаш цяло ято птички се кискат в главата ми в дует с някаква скрибуцаща нефтена сонда.

Милър се обръща към мен.

— Уонт, мога ли да запаля, докато чакаме Мънди?

— Може, но не одобрявам. Нали знаеш, трябва да бъда в добри отношения и с Гордън.

Поглеждам към другия джип, малко по-назад; Шутзър и Гордън са се облегнали на него.

Мелвин Гордън е нашият откачен на тема „здраве“; възнамерява да става доктор, ако преживее войната. (В действителност това се сбъдва — и двете неща). Поел е лична отговорност (по своя инициатива) за състоянието на нашите тела. Мънди пък работи върху душите ни. От днешна гледна точка, предполагам, Мънди е нашият еколог, Милър — нашият техник и поет, аз съм художникът, а Шутзър — нашият бизнесмен.