Уилям Уортън - Отбой в полунощ

— Имаш предвид почетната грамота ли?

— Да. Най-вероятно зависи от Уеър, а той ще има нужда от подписа на Лав. Нали го чу по радиото. Той е Бъфало Бил и генерал Робърт Ли, слети в едно. Пише собствените си почетни грамоти. Но може би все пак Майката ще получи нещо.

Отново се запътвам към Мънди и коленича до него. Спомням си как заставах така до него по-рано и се опитвам да извикам образа му в съзнанието си, но не се получава. Сякаш търся звезда в безлунна нощ; трябва да гледам отстрани. Сляпото петно е в центъра на окото.

— Мислил ли си някога колко мъртъвци трябва да има на света, а, Мел? Мънди е отишъл при болшинството. Обзалагам се, че на всеки жив се падат хиляди мъртви. Ще ми се обаче да се задържа още малко при малцинството.

— Но не полагаш особени усилия; аз също.

— Кой знае защо, ние не обръщаме достатъчно внимание на важните неща; ей тъй, като Мънди.

— А кое е важното?

— Да живееш истински, мисля. Ако преживея всичко, вече ще правя само онова, което искам. Ще разглеждам картини, ще слушам музика, ще я слушам истински, а не просто да я чувам. Обичам да рисувам, винаги съм обичал; може дори да стана художник. Сигурно си струва да се живее заради това. Дявол да го вземе, съвършено наясно съм, че не искам да ставам инженер; а именно това искаше баща ми, макар че според мен не го съзнаваше достатъчно.

— Нашите пък искат да стана зъболекар, да поема кабинета на стария и така да придам смисъл на неговия живот. А аз имам чувството, че ще повърна, всеки път, когато си мия зъбите; не обичам да гледам дори как другите си мият зъбите. Ще опитам да стана лекар; това ми се вижда значимо. Но каква е разликата? Какви възможности имаме, тъй или иначе?

— Мънди ми каза, че пак искал да стане свещеник. Отпаднал от семинарията само защото смятал, че не е достоен. Представяш ли си?

И двамата говорим на Мънди. Аз съм коленичил на пода до него. Покривам лицето му. Сега си спомням как си мислех, че все някой трябва да извлече полза от всичко това. Искаше ми се да съм аз. И така стана.

Тази нощ като че няма край. Безпокоя се за Шутзър. Според Мел, ако стигне до полка, може би ще се отърве само с едно неподвижно рамо. Беше лявата му ръка. Мъчим се да си спомним дали не е левак; почти сигурни сме, че не е.

Уилкинс и Милър спят. Лягам на единия дюшек, но главата ми се върти. Всеки момент германците могат да пристигнат и да ни пометат. Но дори това трудно ще ме развълнува.

В осем часа, тъкмо на развиделяване, опитвам да се свържа с полка, но нищо не се получава. Лав беше казал, че ще изключат радиостанциите, но се надявам да хвана обещания ми от Уеър джип. Опитвам на пресекулки в продължение на около половин час, докато накрая се отказвам.

Единодушни сме, че трябва да държим един на пост; Милър отива доброволец. Все още не съм гладен, но ето че най-сетне съм страшно уморен. Клепките ми натежават, докато свалям ботите си, куртката, каската и се намъквам в чувала. За първи път, откакто напуснахме полка, се разсъбличам така. Заспивам зъзнещ.

Събуждам се. Тъмно е; не знам къде се намирам. Виждам, че гори огън, но това не ми говори нищо. Поглеждам китката си — нося часовника на Мънди. Невероятно е, но все още не си спомням нищо. Стрелките сочат едната точно нагоре, другата надолу. Не знам дали е шест сутринта или шест следобед. Доближавам часовника до ухото си — не цъка, така че изобщо нямам понятие колко е часът. Не знам нищо; дълбоко в съзнанието ми нещо ми пречи да узная.

За първи път изпитвам такова разделение между физическото и умственото.

Втория път беше по-късно, когато се роди първото ни дете. Жена ми се мъчи цели четирийсет и осем часа; аз карах колата си по крайбрежната магистрала в Калифорния, а когато дойдох на себе си, бях забуксувал в пясъка току пред водата. Не че бях заспал; просто съзнанието ми се беше откъснало от мен.

Един полицай видял цялата работа; наблюдавал как съм карал през насрещното платно, по тротоарите, през един паркинг, през наредените за безопасност автомобилни гуми, надолу към брега, докато съм се набухал в пясъка. Навярно щях да стигна чак до Хаити, ако моторът не беше се задавил.

Е, той беше готин полицай. След като се съвзех достатъчно, за да му обясня, той ме закара у дома си със служебната кола. После, кой знае как, измъкнал моята от плажа и я докарал до каньона Топанга, пред къщата ми. Когато се събудих, тя си беше там, а аз изобщо не получих сметката. Това беше едно от нещата, които постепенно ме върнаха към живота и хората.