Уилям Уортън - Отбой в полунощ

Към девет часа пак завалява сняг. Звъня по телефона; отговаря ми Майката. Всичко е наред. Другите също са се събудили. Майката приготвя закуска.

— Уонт, как ще вземем Пол на тръгване оттук?

— Не знам, Ванс. Ще го сложим в джипа, предполагам.

— Той е корав като камък.

— Така е.

— Какво ще кажеш да вземем една креватна пружина от тавана и да я закрепим отзад върху джипа? Можем да го вържем отгоре й.

— Добра идея.

Но не ща да мисля за това.

— Всъщност трябва да го направим още сега, Уонт. Ако се наложи да се измъкнем набързо, няма да имаме много време.

— Добре, Ванс, ще го направим, щом се прибера.

Затварям. Изглежда, ще вали дълго. Има ниска мъгла и през този сняг не се вижда дори замъкът, на двайсет метра пред мен. Кой знае защо, отново ме обзема страх. Предполагам, че нещо в мен държи да живее.

Около девет и половина е, когато виждам някой да се задава през гъстия сняг. Майката е. Плъзва се в окопа при мен.

— Ама, Уонт, лудост е да стоиш тук. И без това не можеш да направиш нищо; изобщо не се вижда.

— Знам, Майка, просто исках да остана малко насаме.

— Да си вървя ли?

— Не, благодаря ти, че дойде.

Седим и мълчим. Аз пяла цигара, Ванс изобщо не пуши.

— Майка, помолих Уеър да те предложи за почетна грамота. Нали нямаш нищо против? Не успях да те попитам.

— Глупости, Уонт; би трябвало Мънди или Шутзър да я получат.

— Не, Майка. Ти ни спаси; германците ни бяха сгащили. Добре, че вали толкова силно. Не гледам към Уилкинс.

Говоря в падащия сняг. Не съм предполагал, че ще ми е тъй трудно да лъжа Майката. Откъде знае Гордън тия неща?

— Уонт, още не мога да си обясня защо Мънди изтича така към мен. Не виждам смисъла.

— Може да се е паникьосал. Това трябва да е било.

— Да, може, но не му приличаше. Мога да си го представя да забрави нещо или да си загуби пушката, или да спи с гранати, но то е по-друго.

— Дай да не мислим за това, Ванс. Лав навярно ще се опита само да извлече нещо за себе си от цялата работа, но вярвам, че Уеър няма да те остави. Всички ще дадем показания под клетва за случилото се.

— Но аз стрелях само два пъти. След като Мънди падна, повече не съм стрелял. Очилата ми бяха замъглени от тичането и изобщо не знам дали съм улучил някого. Дори бях с ръкавици, когато стрелях.

— Няма значение, Майка. Просто се придържай към версията, ти си ги застрелял всичките; така ще успееш да се измъкнеш, ако те наградят. След цялата тая каша, за която говори Уеър, ще им трябват герои за повдигане на духа. Възползвай се от случая.

— По-скоро съм готов да бъда подведен честно и почтено под осми параграф, Уонт. Сън не ме хваща вече, а заспя ли, сънувам само кошмари, объркани истории с Линда, бебето, Макс и Джим. Мисля, че Джим беше първият ми истински приятел в живота. Никога не ми се е смял и винаги ме е разбирал. Господи, Уонт, като си помислиш само, нямаме никакъв шанс! Вече две трети от взвода го няма; не виждам как изобщо някой може да оцелее.

Пак трябва да лъжа. Той говори сякаш с моите мисли, но така няма да стигнем доникъде. Изглежда, за това им плащат на сержантите — да лъжат.

— Не е чак толкова страшно, Ванс. Просто нямаме късмет. Може би ще успея да накарам Уеър да направи нещо за теб; да те сложи например в охраната на автопарка или да работиш в кухнята. Щом дойдат новите попълнения, ще измислим нещо. С почетната грамота и прочие, обзалагам се, че ще успея да те уредя пред Уеър.

— Господи, дано!

— Хайде на бас, Майка. След шест месеца ти ще се върнеш при Линда, тя ще забременее и от всичко това няма да остане и помен.

— Съмнявам се. Никога няма да забравя.

— Всичко се забравя, Ванс. Обзалагам се на сто долара.

— На сто долара ли? Че кой има сто долара?

— Можеш да ми ги изплащаш на вноски, считано от Новата 1946-а.

— Добре, дадено.

Ръкуваме се с ръкавици. Надявам се с все сила, че Уеър ще ми помогне. Снегът става все по-гъст. Вече няма никакъв смисъл да се стои тук; разговорът с Майката ми дойде добре. Слизаме с мъка надолу. Пресният сняг е мокър и хлъзгав, натрупан върху стария.

Цели десет години от 1 януари 1946 година до 1 януари 1956 година получавах коледни картички от Ванс с по една нова-новеничка десетдоларова банкнота в плик. Без подател, без една дума, без каквото и да било запитване. После никога не се обади повече.

В замъка двамата с Ванс се качваме на тавана. Изнасяме една креватна пружина по стълбите до долния етаж, после навън. Избираме джипа без картечницата и връзваме отгоре му пружината с ленти от раздрана сатенена покривка. Снега трупа по тях, а чистачките не смогват. Тъй че сега вали право в очите ми, ако не примижавам. Едва се вижда в мрака, през снега. Освен това проклетият джип здравата е натежал с Мънди отгоре; на всяка бабуна задните колела извиват или вдясно, или вляво. Май Милър няма да може да ни избута, ако закъсаме на този хълм.