Уилям Уортън - Отбой в полунощ

— Господи, та вие сте върху същинска люлка! Не мърдайте! Ще донеса теглича и ще се опитам да ви издърпам.

Стоим неподвижно, докато Милър и Уилкинс закачат въжето за задната ни броня и за тяхната предна. Все поглеждаме нагоре към върха в очакване да ни връхлетят хунските орди. Тежестта на Мънди отзад ни държи като противовес да не се прекатурим. След като въжето е здраво завързано, Милър изтичва в джипа си и дава заден ход по нагорнището, но само буксува, даже с двойното предаване и веригите. Изскача и отново идва при нас.

— Бих могъл да тръгна надолу по пътя и да ви завържа за задната си броня, но сме под лош ъгъл; тогава може да се прекатурите. Ето какво ще направим: ще дам заден ход и ще тегля, докато въжето се опъне, а вие двамата ще се из катерите по Мънди. Трябва да удържи.

Преди да успеем да му отговорим, той вече тича към джипа си, дава заден и дръпва въжето така, че то се опъва. Ние с Мел изпълзяваме върху Мънди и скачаме от задницата на джипа. След като и двамата сме вече навън, Милър отвързва въжето от джипа си и се спуска малко по пътя, подминава нашия джип. Сега, когато не тежим върху предната седалка, той стои по-сигурно. Майката връзва въжето за задната броня на Милър и той пак започва да тегли. Успява да извърти нашия джип донякъде, но той надвисва още повече над ръба. Вече няма начин да го издърпаме.

— Уонт, Майка, извадете Мънди от джипа, докато се държи така.

Ние с Майката прерязваме сатенените връзки, които крепяха пружината с Мънди върху джипа. Мел ни помага да я вдигнем и да я спуснем на пътя. Изваждаме маскировъчното белило, снежните костюми и радиостанцията и ги набутваме в джипа на Милър. Не остава място за спалните чували. Милър пак се опитва да дръпне нашият джип, но само става по-лошо; той вече виси над пропастта.

— Уонт, прережи въжето с щика си и бързо се отдръпни, за да не те шибне, като се скъса.

Замахвам с щика и съсичам въжето. Последните няколко нишки се докъсват сами. Джипът бавно се извива, после се преобръща и почва да се търкаля и да се плъзга надолу. На няколко пъти се удря в дърветата, но отскача и изчезва в мрака, смачкан, набиращ скорост. Не избухва; накрая настава тишина. Един джип на САЩ в дъното на клисура в Арденските гори. Милър отново вдига ръчната спирачка, идва при нас и се взира в пропастта.

— А пък беше по-добрият.

Заедно повдигаме Мънди и го напъхваме под наклон под постамента на картечницата с краката напред. Главата му остава да стърчи поне с два фута над картечницата; практически стои почти прав. Всички се качваме. С радиото, телефоните, хранителните припаси и другите боклуци не остава много място. Сядам отпред до Милър и бутвам радиото в краката си. Мел и Майката сядат отзад, наполовина под пружината на Мънди. Милър подкарва джипа. С веригите е къде-къде по-друго.

Когато стигаме до мястото, където беше полкът, няма нищо. Снегът е покрил всичко, дори голите петна от палатките на нашия взвод. Само мястото на полевата кухня е още топло и разкаляно и там се показва тревата. Заминали са най-малко преди двайсет и четири часа. Обикаляме в кръг, търсим джипа или някакъв знак, но няма нищо. Милър спира и се обръща към мен.

— Е, сержант Нот, какво ще правим сега, майка му стара?

— Господи, съвсем не знам, Бъд! Ти какво мислиш, Мел?

— Мисля да потърсим следи. Не биха могли да преместят целия лагер, без да разровят наоколо.

Майката се блещи иззад Мънди на задната седалка.

— Може наоколо да има германци.

Милър включва на скорост.

— Най-добре е да се движим. Повечето следи водят към онзи път; и без друго само натам можем да се измъкнем, така че ще тръгнем по него. На запад, момчета! Поне смятам, че това е запад.

Мисля си, че ако се натъкнем на германци, взвод или нещо повече, ще трябва да се предадем. Взираме се за следи, но на практика е невъзможно да се видят. Пътят минава под дърветата и без светлините е тъмно като в рог. А снегът завалява все по-силно. Караме в мрака, наблъскани един до друг, но всеки свит в самотата си, почти без да говорим. Оставили сме се в ръцете на Милър.

После излизаме от гората на що-годе открито поле. Познава се, че се движим по пътя само по колците на оградите от двете страни. Снегът навява на вихри отвсякъде; съсипани сме от студ. Милър намалява, спира и отново се обръща към мен.

— Вече не знам накъде карам. Може би се носим право към Берлин.

Никой от нас няма компас. В Шелби сме правили поне петстотин полеви занятия с намиране на азимута и всичко останало, но оттогава не сме ползвали компас. Мисля, че моят е някъде из раницата ми в полевата кухня. Всичките ми уреди за ориентиране са в кухненския камион; практически целият ми живот е вътре.