Уилям Уортън - Отбой в полунощ

— Какво е това облекло, войници?

Казвам му номера на нашия полк и че сме разузнавателна наблюдателна група, която е била заловена. Той не сваля очи от странните ни одеяния.

— Що за костюми са това, по дяволите? Да не сте санитари бе?

Разказвам му, общо взето, как сме стигнали дотук.

— Вие, войници, си играете с огъня, така да знаете. Някое лайно офицер може да излезе голям умник и да прокара Женевска конвенция за тая работа.

После се изсмива.

— Проклет да съм! Цялата тая шибана война отиде по дяволите.

— Да, сър.

— Добре, давайте тогава. Нека моите хора от другия пост ви преведат през мините. По пътя назад сме заложили противотанкови мини. Навярно няма да избухнат само от едно настъпване, но нека не рискуваме.

— Да, сър.

Редниците от другия пост ни дават цигари и неприкосновен запас за закуска. Изяждаме го, преди да тръгнем отново на път. Вече нищо няма голямо значение, освен да не ни убият. Тези момчета са убедени, че са обградени, тъй че шансът да бъдем скоро на свобода у дома е съвсем нищожен.

Близо пет часът е и почти се стъмва, когато отново ни задържат. Изкрещяват ни първата част от някаква парола.

— Не знаем отговора. Идваме от друг сектор.

— Стой, не мърдай!

— Американци сме.

— Така казвате!

Насреща ни излиза сержант; върви приведен с насочена карабина. Когато ни вижда, я сваля.

— Добре, вярвам ви. Боже мой, откъде сте взели тия смахнати облекла? Това да не е кръв?

По пътя му разказваме историята на нашето „бягство“. Това е дивизия, за която изобщо не съм чувал. Идват от Саар и са част от войските на Патън. Той ни съветва да изтрием кръстовете, преди да продължим.

Оставяме платнищата.

Нарежда на един редник първи клас да ни отведе до батальонния щаб, където скачаме в един камион, който ще ни откара в собствената ни част. Става им малко криво, когато настояваме да вземем и Отчето с нас.

Закарват ни чак до дивизионния щаб. Когато пристигаме, им разказваме, че сме били заловени и сме избягали. След това двамата с Уилкинс занасяме Мънди в палатката на погребалните архивари. Тя е пълна с трупове. Отдельонният, който отговаря за тях, ни казва, че няма от нашата дивизия; били все случайно намерени.

— Някои са лежали на земята още отпреди да падне снегът.

Чудя се дали вече са намерили и труповете край нашия замък — както ония отпреди нашето пристигане, така и другите, които ние оставихме.

Наблюдаваме как отдельонният изрязва знаците с номера на Мънди. Пъха единият между зъбите на Отчето, а другият в тъмнозелена торбичка, пита ме от коя част е Мънди. Казвам му. Измъква един етикет на телче и написва върху него името на Мънди, серийния му номер и буквата К, което значи „католик“, гледайки от бележката върху зъбите му. Отваря чувала и връзва етикета на китката му. Зяпа златистата сатенена покривка, в която сме го увили, после завива трупа с войнишко одеяло, като покрива и лицето му. Мънди е толкова дълъг, че босите му крака остават да стърчат навън. Отиваме си, преди отдельонният да е започнал да ни задава въпроси.

Два дена по-късно ни закарват с джипове на двайсетина километра по-нататък до нашия полкови лагер. Викат ме право при Уеър. Отново разказвам историята за нашето „бягство“. Пред него минава. Искам да се измъкна. Имам чувството, че ми прималява отвътре; отново ме обзема треперене. Но Уеър може да ме държи там на разговор колкото си ще. Полагам усилия да не се разрева пред него.

— Останалите от отделението измъкнаха ли се?

— Да, сър.

— А какво стана с джипа и радиото?

— Наложи се да ги изоставим, сър?

— Дори и картечницата ли? И пушките?

— Германците ни взеха пушките, сър.

— Леле мале!

— Измъкнахме само Мънди, сър.

И аз не знам защо му го казвам. Това не го засяга; не го е грижа. Но ми се струва важно.

— Избягали сте и сте взели Мънди със себе си?

— Да, сър. Върнахме се и го взехме. Изнесохме го като санитари.

— Майко мила! Не казвайте на Лав.

— Добре, сър.

— Оставете на мен да докладвам. Изобщо не споменавайте, че сте изнесли Мънди. Господи, колко го носихте, по дяволите?

— Не знам, сър.

— Проклятие!

— Има ли някакви вести от първо отделение, сър?

— Нищо. Между другото, когато се изтегляхме, положих усилия да ви оставя едно радио и джип, но всички превозни средства до едно бяха необходими за полковото продоволствие. Нищо не можах да направя.

В този момент ужасно ми се ще да попитам за Шутзър, но нещо ме дави в гърлото. Отворя ли уста, ще заплача, ще запищя или ще се нахвърля върху висшестоящ офицер. Само отдавам чест, обръщам се и си тръгвам, сякаш ме е освободил.