Уилям Уортън - Отбой в полунощ

Близо седем и половина е, още не се е съмнало, но вече се поразвиделява, когато отново си обувам влажните чорапи и замръзналите боти. Измъквам се през процепа. От другия окоп Милър ме чува и изпълзява. Имаме едно и също наум и разсъждаваме как да го осъществим. Действаме съвсем по военному.

Слизаме при джипа. Милър демонтира постамента на картечницата и ние го изнасяме на хълмчето. После, като се редуваме, изкопаваме дупка пред процепа на Милъровия навес и полагаме вътре постамента, като запълваме празнините отстрани с камъни от коритото на реката. Домъкваме едно сандъче с муниции, монтираме картечницата върху статива и вкарваме картечната лента в отвора. Ако нещата са толкова зле, колкото си мислим, навярно ще се предадем за по-малко от час, но поне ще сме издържали донякъде. Ако някой може да държи проклетата картечница, докато стреля и при това да улучи нещо, то е само Милър. Отиваме за още съчки, топваме ги в тубите и забързваме към окопите. Стига сме си играли на войници. По време на цялата операция си разменяме не повече от трийсетина думи, струва ми се, и то главно от онзи вид, който Отец Мънди не одобряваше. Докато се въртим около джипа, изваждам и радиостанцията от предната седалка. Спускам я в окопа с помощта на Майката.

Небето започва да просветлява и става ясно, че изтокът е точно в обратната посока, а съвсем не натам, накъдето предполагах. По зората личи, че май наистина сме карали право към Берлин, преди на пътя ни да се изпречи онзи мост без парапети. Това е партия бридж, която бих искал да разиграя отново; не да преиграя с въртене, а отново да изиграя.

Загрявам радиостанцията и опитвам напосоки различни честоти. Хващам само нещо като немски с шум от танкове в далечината. На два пъти налучквам същото в смесица от статично електричество; не е особено окуражаващо. Да беше тук Шутзър, може би щеше да даде някоя идея. Този род „непрограмирана“ война е негов специалитет.

Двамата с Уилкинс пробваме подред на всеки петнайсет минути, като държим под око пътя. Докато си почивам, се напъвам да си спомня какво сме днес, кой ден от седмицата и коя дата. Напълно объркан съм. Но има ли значение? Мъча се също да измисля какво да правим по-нататък. Знам, че не можем да останем тук, а няма начин да подкараме джипа. И какво ще правим с Мънди? Можем да го заровим в единия окоп, подобно на руло рисунки, но не ми се ще.

Часът е почти осем по часовника на Мънди, когато до ушите ни достига шум. Няма грешка: от танкове е — чува се дрънчене на метал, грохот и силен дизелов рев като от машини с тежка конструкция. Изглежда, идват по пътя, на който сме ние; само че, ако се съди по слънцето, вървят на изток. Може би се оттеглят? Може би след тях ще връхлети рояк американски войници, кавалерия, подгонила червенокожите обратно към резервата! И тогава виждаме какво било:

Това са пантери T-6 с накачена отгоре им немска пехота, облечена в черно! Броя автоматично: осемнайсет танка, девет бронетранспортьора. Пред тях нашата картечница изглежда като детска фунийка за изстрелване на грахови зрънца. Стискам с все сила палци да не забележат джипа, следите ни или картечницата. Слава Богу, че карат толкова бързо! И дано Милър не направи нещо! Когато отминават и грохотът и дрънченето заглъхват, поглеждам към Милър и Гордън в другия окоп. Бъд стои зад картечницата; до него Мел, по-близо до мен, се взира към нас.

— Видяхте ли им униформите и знаците, а? Сто на сто това бяха мръсните есесовци!

Лицето на Уилкинс е побеляло, безкръвно, както и моето, предполагам. Господи, изглеждаха толкова закоравели, толкова професионални, толкова непобедими!

— Какво смяташ да правим, Уонт? Какво ще правим сега?

— Само едно знам, Майка. Ще стоим колкото се може по-далеч от тази паплач; нямаме работа с тях.

— По страниците на танковете наистина имаше нарисувани бели черепи и кръстосани кости. Видя ли?

— Видях, Майка. Видях. Може би е само за да ни плашат, но явно действа. Аз наистина се изплаших. Някой да има някакво хрумване?

Мълчанието им е трайно и дълбоко като снега пред нас. Няма какво да правим, освен да се заровим още по-дълбоко в земята. Свивам се на дъното на окопа и пускам достатъчно напоени с бензин съчки в каската си, за да запаля огън. Време е да помисля. Ако военното време изобщо може да бъде някак от полза за въображението на типа „художник — творец“, сега трябва да е моментът.

След половин час пак слизам до джипа. Вече е съвсем светло. Изтокът явно е в обратната посока. Намирам белилото. Измъквам маскировъчните костюми. Какво ли ще каже отделението? Може би това ще ги убеди, че съм прекрачил границата на лудостта. Ще има бунт. Аз също ще се присъединя. Но не мога да измисля нищо друго. Давам знак на Майката да дойде с мен и двамата се пъхаме в окопа на Милър и Гордън. Обяснявам им идеята си колкото мога по-добре. В нея има нещо като изобретателна шахматна стратегия с уловки: начало „прави се на умрял“. Свършвам и чакам.